Той издаде някакъв животински звук — наполовина смях наполовина ридание.
— Не съм убиец. Ти сам го каза на първото дело. Божичко, беше страхотен. Аз съм лечител. Дал съм клетва. Да не давам смъртоносно лекарство, да не вредя…
— Ти наруши клетвата, Роджър. Изневери й. Заради жена. Ти уби Силвия, Филип и Серхио.
— Не съм убил Филип — тихо каза той.
Там, откъдето идвам, това се нарича самопризнание. Двама от тримата. Спомних си какво бе казал онази вечер на верандата. Не съм убил Филип! Той е единственият човек, когото не бих убил.
Роджър подпря лакти на коленете си, отпусна глава между тях и започна да се люлее напред-назад. Когато я надигна отново, беше зяпнал и очите му трескаво шареха наоколо. Той изви глава настрани и погледна към мен, или по-скоро през мен, а умът му се рееше нейде отвъд Андромеда. От този поглед в стаята лъхна студ. Дори Силвия Кориган би се изплашила, ако го видеше.
После очите му се избистриха. Гласът на предишния Роджър Солсбъри изрече спокойно:
— Джейк, помниш ли какво ми каза, когато се срещнахме за пръв път в кабинета ти?
Имам добра памет, но не желаех да си припомням.
— Сигурно, че не ме биваше за нападател.
— Не, че вечно търсиш добрите момчета и не можеш да ги намериш. Аз ти се възхищавах, исках да ме харесваш, да ми станеш приятел. Исках да съм от добрите момчета.
Каза го печално и примирено. Знаеше, че всичко е свършило.
— Не съм убил Филип — повтори Роджър. — Не бива да вярваш на онази свиня Серхио. — Той се озъби и изрече с глас на кубински разбойник: — Онзи беше. Той е по инжекциите.
Размърда палец над въображаемото бутало на въображаема спринцовка точно като Серхио в съда и изведнъж аз открих липсващото парче от мозайката. Там, където си беше през цялото време — във видеозаписа. Онази следа върху тялото на Силвия Кориган можеше да е от най-обикновена инжекция в болницата преди смъртта й. Но не беше.
О, Сюзън Кориган, била си толкова права. Аз съм по-тъп, отколкото изглеждам.
Подпрях длани на коленете си и приведох лице към Роджър. Разговор насаме. Исках да го погледна в очите. Около него се носеше кисел мирис на пот и повръщано.
— Роджър, вече знам всичко. Ти ме излъга за запознанството с Филип Кориган. Каза, че било след смъртта на жена му. Не искаше да говориш на тази тема, дърпаше се като от огън. Но ми каза истината за сукцинилхолина. Имал си го две години преди да умре Филип. Наистина си съкратил с него мъките на старото си куче. И на една стара жена, за която забрави да споменеш. Ти си убил Силвия Кориган и още преди да увехнат цветята върху гроба, четиримата вече се забавлявате на „Кори“.
Ти, Филип, Мелани и онзи урод. Празнично пътешествие. Филип си играе на режисьор. Ти си играеш с Мелани на чичо доктор. След прегледа я потупваш по задника. Поне така изглежда на записа, защото не държиш нищо. Мелани смята, че си изпаднал в истерия. Филип Кориган едва не изпуска камерата от смях. А всъщност се перчиш, показваш им как си убил Силвия.
Той се взираше в пустотата и лицето му не изразяваше нищо — нито радост, нито болка. Чарли ми кимна, значи добре разигравах картите. Баба бе открила кристална гарафа с портвайн и грамаден бокал. Най-приятното средство да прогони печал и скръб.
— Само едно не ми е ясно — продължих аз, — дали сте го планирали от самото начало. Убивате Силвия, Мелани се омъжва за Филип. Изчаквате, колкото се полага, после пращаш и него на оня свят.
— Никога не бих убил Филип — прошепна той. — Филип ми беше приятел. Никога не съм имал приятели. Филип ме научи да споделям Мелани. Не съм и сънувал, че бих могъл да го сторя. Но Мелани искаше той…
— Да умре — довърших аз. — Тя иска Филип да умре. Ти се разкъсваш. Между жената, на която никога не си отказвал, и приятеля, за когото копнееш. Тя ти казва да го убиеш. Ти обещаваш. Както предния път. Но не искаш.
— Не можех — глухо избъбри той, сякаш езикът му беше подпухнал от жажда. — Филип споделяше с мен най-скъпото си. Гледах го как лежи в болницата, знаех какво иска онази жена, но не можех…
Той млъкна и пак се унесе в незнайни мисли. Аз продължих разказа.
— Изскачаш с куфарчето от болничната стая. Сестра Инграм те забелязва. Слизаш по стълбището до фоайето. Твоите приятели Серхио и Мелани чакат добрата вест. Но няма никаква вест. Мелани е бясна. Серхио сигурно те нарича cobarde, страхливец. Много е доволен — ти страдаш, а той може да стане герой. Даваш му куфарчето и той го пъхва под якето. Мелани тръгва с него, за да замаже нещата, ако го забележат. Но той е нервен. Тая работа не е като да си инжектира стероиди. Трябва да извърши убийство, а отвън седи медицинска сестра. Прибързва и забравя да напълни спринцовката. Или я напълва, но разплисква лекарството навсякъде, само не и във Филип Кориган. Забива иглата на сухо. За негов късмет и за беда на Филип Кориган има и друг начин да убиеш легнал човек. Икен хисацу. Убива го, вероятно със саблен удар. Мелани запазва куфарчето с шишенцето и спринцовките. Ти не желаеш повече да го виждаш. И не го виждаш, докато не се появява тук.