Той мълчеше. Какво ли би казал Чарли? Cum tacent clamant41. Мълчанието е признание за вина. Не в съда, разбира се, само в човешките отношения. Роджър се разтресе, обгърна с ръце раменете си и стисна, сякаш бе готов да се разцепи на две. Очите му ту се замъгляваха, ту се избистряха, играеха като из мътна мараня над брега, гледан откъм морето.
— Знаел си, че е Серхио — казах аз. — Защо не ми каза?
Той размърда беззвучно устни. Опита отново.
— Защото заплашваха да разкажат на Соколов за Силвия. След скандала в съда решиха, че съм ти казал за удара. Иначе как си се сетил?
Чарли се усмихна едва забележимо.
— Защо уби Серхио? — попитах аз.
— Той не спираше да ме заплашва. Ще кажа на ченгетата това, ще им кажа онова, ще ти сплескам главата.
Говореше напевно, като малко дете. Сменяше ролите една след друга.
Сграбчих го за раменете.
— Кой уби Сюзън?
— Серхио. С отровна риба или нещо подобно. Мелани го накара. Сама ми разказа, смееше се.
Говореше тъй спокойно. Една жена мъртва, друга се смее. Гледах как Роджър се разпада и яростта ми бавно изгасваше. Вече знаех кой и как. Удържах думата си пред Сюзън. Серхио беше мъртъв. Оставаше само да заглуша смеха на Мелани. Мелани Кориган, изворът на злото. Три убийства, две извършени от Серхио по заръка на Мелани. Едно от Роджър, пак по нейно нареждане.
Оставих Роджър и поговорих с Чарли. Той щеше да откара баба до моята къща. Аз оставах да спя при Роджър на канапето.
Роджър извърна към мен очи като бездънни ями.
— Ще ми помогнеш ли пак, Джейк? Както миналия път. Нали знаеш, все ме обвиняват несправедливо.
Не знаех какво да кажа. Но Чарли знаеше.
— Ще ти помогнем — каза той. — Познавам един много добър лекар. Утре сутрин ще му се обадя.
Чарли и баба излязоха, натовариха Силвия Кориган в багажника на кадилака и потеглиха.
Роджър ме гледаше. Едва осъзнаваше какво става. Казах му, че ще го сложа да си легне. Той не се съгласи, но и не възрази, просто стана, когато го дръпнах и тръгна накъдето го поведох. Изглеждаше някак смален. Слаб и изчерпан. Босите му нозе се тътреха по плочките. Седнах на стол до леглото и го гледах, докато заспа. Помислих си, че отровата вече е изцедена от него. Оставаше само празна човешка обвивка, без воля и без оръжие. Неспособна да стори зло.
30
Страхотни ръце
Събудих се както винаги в шест без петнайсет. Уморен, но с ясен ум. Усещах в стаята нещо странно. Има някакво шесто чувство, което ни подсказва промените. Някой е минал през пространството около нас. Нашите сензори — чувствителни като наблюдателни спътници — засичат невидимото движение.
Разгънах се, станах от канапето и проверих в спалнята.
От Роджър нямаше и следа.
Чаршафите още бяха топли. Къщата — празна. Надникнах в гаража. Поршето го нямаше.
Обадих се у дома и събудих Чарли, който сигурно делеше леглото с баба. Той каза спокойно:
— Отивам в дома на Кориган. Ти стой там, за в случай, че се върне.
Не вярвах да се върне. Едва ли беше отишъл до денонощния магазин за плодов сок и яйца. След двайсет минути Чарли ми се обади от уличен телефон. В къщата на Кориган нямало никого.
Поръчах такси. В Маями това е като лотария. Шофьорите идват от разни карибски островчета с по едно крайбрежно шосе и една планинска пътека. Просто не могат да се оправят с адресите. Позвъних в кабинета на Роджър и оставих съобщение на телефонния секретар. Не се надявах на отговор и бях прав. Нито обаждане, нито такси. След двайсет и пет минути излязох.
Побягнах по Маями Авеню надолу към магистралата за Кий Бискейн, после завих надясно по Корал Уей. Асфалтът още бе хлъзгав от снощния дъжд. Кабинетът на Роджър се намираше на улица Хиралда в Корал Гейбълс. Някъде около осем километра. Нямам нищо против атлетиката, но в момента не разполагах с време.