— Какво общо има тя с делото Солсбъри? — попита Синди.
— Нямам представа. Но под сълзите и белите ръкавици на втората мисис Кориган се спотайва нещо и Сюзън го знае.
— Как изглежда? Сигурно като войнствена амазонка.
— Не бих казал. Умерено симпатична. Дълги крака, къса черна коса като на Дороти Хамил, очила. Чиста и свежа като планински въздух. Нищо скандално.
Синди се разсмя.
— Май не е от твоя тип.
— А, пропуснах още нещо. Заговори ли, не си поплюва.
— Виж, това вече е обнадеждаващо.
— Синди, интересувам се само по служба.
— Че кога е било другояче?
Тренировката беше към края си и на полето имаше само неколцина играчи. Загрята от слънцето трева, чист мирис на пръст в късния следобед. Отминаваше един от онези дни, когато е истинско престъпление да се свираш в кантора или съдебна зала. Тропическа зима. Ясно небе, температури над двайсет градуса, лек ветрец откъм североизток. Над малкото студентско градче, където се провеждаше тренировката на „Делфините“, въздухът бе чист и, гледайки откритите простори наоколо, имах чувството, че съм попаднал в съвсем друг свят, далеч от малолетните джебчии и останалата престъпна пасмина на Маями.
Забелязах Сюзън Кориган край страничната линия. Облечена със сив памучен анцуг и маратонки, тя сякаш броеше кои от играчите все още имат сили да се дотътрят до съблекалнята. В задния джоб на анцуга носеше репортерски бележник, а химикалката стърчеше като торпедо от черната й коса. Делово момиче. На терена пред нея бяха останали само полузащитниците и прехващачите — бързаха да потренират още малко, преди да се стъмни. На съседното поле някакво самотно хлапе отработваше шутове.
— Сюзън — подвикнах аз, когато се приближих на няколко метра.
Тя се обърна с въпросителна усмивка. Щом ме видя, от усмивката не остана и помен. Отново прикова поглед в терена. Попитах я дали чака някого. Вместо отговор, тя се вторачи в белите линии. Заинтересувах се кой играч й харесва най-много. Никакъв отговор. Стоях и се любувах на профила й. Биваше си го.
Тя отново се завъртя към мен и ми отправи през дебелите очила любопитен, но и малко раздразнен поглед, сякаш бе открила в супата си някакво интересно насекомо.
— Защо смятате, че съм длъжна да ви помагам?
— Защото нямате никакъв интерес да помагате на Мелани Кориган. Защото знаете за нея нещо, което би помогнало на един невинен лекар да спаси кариерата си. Защото ви харесва прическата ми.
— Май сте по-тъп, отколкото изглеждате — изсъска тя.
— За комплимент ли да го смятам?
— Вие сте безнадежден.
Свикнал съм да търпя унижения. Съдиите непрекъснато ме тормозят. Както и други изтъкнати личности, например оберкелнерът в ресторант „Бал Харбър“, който следи клиентите да не носят обувки на бос крак. Но сега беше различно. Огледах я — млада, свежа жена с памучен анцуг, който не успяваше да прикрие нейното атлетично, но много женствено тяло. Направих физиономия на разкаян негодник. Тя отново ми врътна гръб. Дан Марино подаваше къси пасове на Марк Дюпър и Марк Клейтън. Макар че всеки пас пристигаше със свирепа скорост, те поемаха топката съвършено безшумно.
— Меки длани — промърмори замислено Сюзън Кориган.
— Бива си ги момчетата, но за мен Пол Уорфийлд си остава върхът — казах аз. — Движеше се като руски балетист. Да го спреш беше все едно да гониш вятъра.
— Изглежда, знаете за футбола повече, отколкото за клиента си.
Погледнах я с недоумение и тя продължи:
— Значи все още не разбирате. Не знаете истината.
— Какво да разбирам? Вижте, заел съм се да защитавам човек, обвинен в професионална небрежност. Не знам каква е истината. Рядко я знам. Просто взимам фактите — доколкото успея да ги събера от разни мошеници — и изсипвам всичко накуп пред съдебните заседатели. Не се знае какво ще чуят, какво ще запомнят или какво ще ги засегне. Не се знае защо ще решат едно или друго. Могат да спасят от бесилото невинен човек, а могат и да го вкарат в гроба. Могат да съсипват човешки съдби и кариери, затова се тревожа за Роджър Солсбъри.
— Колко трогателно!
Изведнъж изотзад долетя вик: „Пази се!“. Вдигнах глава тъкмо навреме, за да видя как от небето връхлита някакво мътно петно. Сюзън Кориган стрелна ръце и хвана топката с връхчетата на пръстите. Откъм играчите долетяха одобрителни възгласи.