— Споразумяха ли се съдебните заседатели за решение? — попита съдията Ленард с тържествено мрачен тон, сякаш очакваше екзекуция.
— Да, Ваша светлост — незабавно отвърна председателят.
Той стана и подаде присъдата на пристава, който се разкашля и прикри уста с листчето, после го подаде на съдията. Ленард го разгърна и продължи да чете около хиляда години, докато аз напрягах рентгенов поглед да различа нещо от петнайсет метра разстояние. Без следа от емоции по лицето, съдията подаде листа на секретарката. Леко раздразнена, тя откъсна поглед от поредното четиво — този път изследване на женските сексуални фантазии.
— Съдебната секретарка ще обяви присъдата — съобщи Ленард със същия суров глас.
Секретарката стана, прехвърли дъвката под лявата буза, заби молива в буйната си африканска прическа и зачете с отегчен, монотонен глас:
— Единайсети съдебен състав на област Дейд — Флорида, дело номер осем–седем–едно–осем–три–седем–шест — Мелани Кориган, като законна наследница на покойния Филип Кориган срещу, доктор Роджър А. Солсбъри. — Тя помълча и се изкашля. Хайде бе, маце, по-живо! — Ние, съдебните заседатели, подкрепяме тезата на защитата.
Бум. Свърши се. Секретарката седна. Роджър Солсбъри стовари длан върху рамото ми. Дан Сефало примижа, после се съвзе като истински професионалист и помоли съдията да поиска мнението на заседателите един по един. Ленард се съгласи. Всички потвърдиха присъдата. Мелани Кориган се озърна към Роджър Солсбъри с кисела усмивка. Сякаш му казваше, че няма значение. Или неохотно го поздравяваше. Ама че странна реакция!
Ленард благодари на заседателите, а приставът им раздаде служебни бележки с малко портретче на съдията — художникът го беше изтипосал досущ като гранитния образ на Линкълн върху Маунт Ръшмор. Можеше и да си докара няколко гласа в повече за следващите избори.
Най-сетне всичко свърши. Заседателите си събраха багажа, зрителите се изнесоха в коридора и тръгнаха да дирят нови зрелища. Роджър Солсбъри непрекъснато дрънкаше колко страхотен съм бил, как невероятно говорил Чарли Ригс, колко хубава била Синди. Искаше да ме води на тържествена вечеря с шампанско.
Чувствах се напълно изчерпан. Казах му, че няма да съм приятна компания. Всъщност ми беше писнало от него. Бях му дал частица от себе си. Дружбата от споделени изпитания бързо свършва, когато премеждията отминат. Също както бойните другари се разпръсват след края на войната. Много бързо.
Но защо имах чувството, че делото Кориган срещу Солсбъри е само начало?
11
Осата и гъсеницата
Синди се върна в офиса, а аз подкарах открития олдсмобил по Тамаями Трейл на запад към Евърглейдс. За нищо на света не бих отишъл след днешното дало да разговарям по телефона и да пиша сведения до счетоводството. Исках да подишам чист въздух. Тамаями Трейл минава през Малката Хавана, където носи името Calle Ocho10. Карах покрай малки паркове, където стари кубинци с пури между кафявите зъби играеха домино, пиеха еспресо и се кълняха някой ден да се завърнат в Calle Libre11. Не се смятат за immigrantes, защото емиграцията означава съзнателно търсене на нова родина. Те са exilados — изгнаници, бежанци. Когато родината им отхвърли игото на комунистическия сатрап, ще се завърнат в нея.
Младите кубинци — юношите, родени в Маями, разбират живота съвсем различно. Тук имат, мощни мотоциклети, късни нощи из дискотеките в Коконът Гроув и уикенди по плажовете на Кий Бискейн, тъй че съвсем не им се ще да воюват или да въртят мачете из плантациите за захарна тръстика. Носят маскировъчни бойни облекла само защото така е модерно през този сезон.
Когато през шейсетте години хиляди кубински бежанци заляха Маями, нямаше накъде да отидат. На изток беше малкият градски център, а отвъд него — Бискайският залив. На юг се намираше скъпият квартал Корал Гейбълс, в който повечето бежанци просто не можеха да се заселят. На север беше Либърти Сити, наричан някога съвсем официално в полицейските сводки Централен негърски район — забравен от обществото квартал с нажежени тротоари, както навсякъде, но без палмите на Корал Гейбълс или боровете на Саут Дейд.
Оставаше само западната посока и бегълците от Кастро разтеглиха Маями нататък, пропуквайки по шевовете целия град. Те донесоха нова храна, нова музика и облекло, а след едно поколение вече владееха бензиностанциите, ресторантите, автокъщите, магазините за мебели и дори банките. Живееха и процъфтяваха западно от залива по протежение на сто и четиридесет пресечки от двете страни на Тамаями Трейл и в покрайнините на Евърглейдс. Сред някогашното сънливо южняшко градче израсна друга, странна и зловеща страна с надписи на някакъв свой неразбираем език — Fantasias Ropas, Vistas Funeraria, Clinicas Quiropracticas.