Выбрать главу

Англоезичните заселници от предното поколение бяха дошли от Джорджия и Алабама. Те живееха в малки панелни къщички без гаражи, а в дворовете им, освен камионетки винаги имаше лодки на въздушна възглавница, готови за среднощен риболов из блатата. Тия бели авиомеханици, шофьори на камиони, електромонтьори — вече се бояха от злобните улични негри и мразеха евреите от Маями Бийч. За южняците баптисти бе неописуемо потресение да виждат как градът се преобръща наопаки и белите бягат един подир друг, а по местните коли изникват подигравателни лепенки: МОЛИМ, ПОСЛЕДНИЯТ БЛЕДОЛИК ДА ИЗГАСИ ЛАМПИТЕ.

След като отминах университетското градче, колите по шосето намаляха. Ако наистина исках да се разведря, можех да подкарам направо по Тамаями чак до Нейпълс. Отначало се преструвах, че не знам накъде отивам. Но всъщност знаех много добре. Веднага разпознах тесния черен път, който излизаше от Евърглейдс, близо до Шарк Вели — малко преди фалшивото селце Микосуки, където отегчен индианец се бори с упоен алигатор, а наоколо туристите щракат ли щракат.

Завих по отклонението, като вдигнах облак прах и стреснах десетина бели чапли, укрити из високата трева. Грамаден бял жерав с тънички крака ме погледна от плитчините, после закуцука настрани. Островчето — издигнато едва половин метър над блатото — се намираше на около километър и половина от пътя. Всъщност не беше нищо повече от плоска купчина пръст зад редица проскубани дървета. На него имаше стара рибарска хижа със стени от вехти дъски и ламаринен покрив, който лъщете под късното следобедно слънце. Това ти остава, когато адвокатът на бившата ти жена се окаже същински бомбардировач с език като ядрена бойна глава. А след като се разсее атомната гъба, съпругата получава къща в испански стил с оранжев керемиден покрив на някоя сенчеста улица в Корал Гейбълс.

Доктор Чарлс У. Ригс, пенсиониран съдебен лекар на област Дейд, Флорида, седеше на очукан градински стол, вирнал босите си крака върху стара каса от мляко. Той отпусна прашната книга, която четеше, и ми кимна към друг пластмасов стол с няколко протрити брезентови ивици вместо седалка. Погледнах книгата. „Подбрани отчети на кралските коронъри, 1265–1413 г.“. Не я бях виждал в списъка на бестселърите. Бежовите шорти на Ригс стигаха малко над костеливите му колене. Краката му бяха къси и бели — крака на човек, който благоразумно се пази от флоридското слънце. Освен шортите носеше избеляла тениска с реклама на някакъв бар в Кий Уест. Прошарената му брада отчаяно се нуждаеше от ножица или поне от гребен. Едно винтче на очилата му липсваше и беше заменено с огъната риболовна кукичка. Очилата имаха полукръгли стъкла и висяха накриво върху чипия нос. Иззад тях очите на Ригс — с цвят на суха трева — поглъщаха всичко, но не излъчваха почти нищо.

— Да не си сбъркал пътя към плажа? — попита той.

— Не, просто реших да те навестя по съседски. Que pasa, докторе?

— Комарите хапят, рибата не кълве. Какво те води на запад?

— Напоследък не съм наясно къде е запад и къде изток, кое е горе и кое долу.

— Звучи ми като текст за кънтри балада. Да не си влюбен. Джейк?

Повъртях в ръцете си старата книга.

— Не съм влюбен, макар че има жена. Но въпросът не е точно в нея, а в Солсбъри. Днес приключихме, отсъдиха в наша полза.

— Поздравления. Като ти видях физиономията, помислих, че заседателите може да са те прецакали. Щеше да е позор. Форцепсът изобщо не е доближил аортата.

Белоснежната риза, която бях облякъл за съдбоносния ден, почваше да лепне от пот. Днес откъм високите блатни треви не полъхваше и най-лек ветрец.

— Повярвах ти за форцепса — казах аз. — И заседателите повярваха. Една млада жена, дъщерята на Кориган, разправя, че делото било само за заблуждение, че Солсбъри и вдовицата са отровили баща й със сукцинилхолин.

Чарли Ригс си остана невъзмутим.

— И защо са го сторили?

— За пари. Мелани е искала богатството на мъжа си. Солсбъри е искал Мелани, а сигурно и парите.

— Radics omnium malorum est cupiditas.

— Лесно ти е на теб.