Както винаги след приключването на дело, бях изпаднал в апатия. Блуждаех насам-натам из кабинета, ровех из папките и се чудех какво да подхвана. Опитах се да позвъня на Сюзън Кориган, но от редакцията някакъв отегчен глас отвърна, че била заминала на Западното крайбрежие, за да проучи „Неудържимите“ — предстоящ противник и отколешен най-страшен враг на „Делфините“. Исках да я видя, а не само да поговоря за покойното татенце. Изглежда, малко си падах по мис Сюзън Кориган. Забелязал съм, че понякога става точно така, като ми бият дузпата. Не знам защо, може би имам нужда някой да ме скастри. Може да е от прекалено лесните плътски успехи на младини. Или пък най-после съм узрял и разбирам, че една силна и умна жена струва повече от някоя похотлива кокошка. Каквато и да е причината, образът на загорялата и сприхава журналистка упорито висеше нейде из подсъзнанието ми.
Тъкмо затварях телефона, когато Синди ми подаде бележка:
Натиснах примигващия бутон и чух приглушени крясъци — мъжки и женски глас. Думите не се разбираха. Казах „ало“ няколко пъти. Сигурно бяха оставили слушалката настрани. Някои жени не могат да спорят, без да размахват ръце. Гласовете се приближиха.
— Ти си ми задължена — прокънтя по жицата мъжкият глас.
Женски смях. Нови крясъци, после жената високо му нареди да излезе. Стори ми се, че чух затръшване на врата. Настана тишина.
— Ало — изрече женският глас съвършено спокойно. — Мистър Ласитър?
Потвърдих.
Тя ми каза, че се обажда мисис Кориган. Вече го знаех.
Каза, че си имала неприятности. И това знаех.
— Мога ли да дойда?
— Ако имате неприятности, обадете се на полицията — посъветвах я аз.
— Няма да е добре за вас — невъзмутимо отвърна тя. — Както и за клиента ви.
Работата почваше да се прояснява.
— Там ли е Роджър?
— Тук е и вдига ужасен скандал.
— Нека се обади.
— В момента крачи из дворчето край басейна. Ако нямате нищо против, бих предпочела да не го каня в къщата. Той ме удари. Изглежда, не иска да си върви, тъй че ще трябва да го уговорите. Или предпочитате да повикам полицията и да го обвиня в нападение?
— Пристигам след двайсет минути.
Тя не попита дали знам адреса, а и аз не се разпрострях по темата. Просто изтичах в гаража, яхнах своя стоманен жребец и като странстващ рицар препуснах на юг по Маями Авеню към Коконът Гроув и Гейбълс Естейтс. През цялото време се чудех от какъв зор му е притрябвало на Роджър Солсбъри да обърква ситуацията. Защо не си стоеше в болницата да стърже кости и стави? Много ясно, сам ми го бе казал — „здравата ме е омаяла“. Не разбираше ли, че тая жена ще го съсипе?
Водата продължаваше да се лее по изкуствения водопад, а безмълвната като гробница къща — да стърчи върху изкуствения хълм. На алеята нямаше коли, не долитаха човешки гласове да заглушат ромона на водопада. Нямаше го и Роджър Солсбъри. Увиснало ниско в следобедното небе, зимното слънце хвърляше зад палмите дълги и тесни сенки, които пресичаха фасадата като затворнически решетки. Захладняваше, откъм континента идваше студен фронт и листата на палмите шумоляха под хапливия северозападен вятър. Спрях край водопада, потупах олдсмобила по задницата и му заръчах да чака. После се изкачих по стълбището и натиснах звънеца.
— Той заплаши да ме убие — каза Мелани Кориган.
Тя отвори двойната врата изведнъж — доста трудна задача като се има предвид, че вратата беше висока почти пет метра и дебела около педя, с масивни напречни греди. Цирков слон можеше да мине съвсем спокойно през нея.
— Къде е сега?
— Заплаши да ме убие — повтори тя. Под лявото й око имаше червено петно. Можеше да е следа от съвсем некадърен удар с дясна ръка. — Тръгна си. Подкара като бесен. Ругаеше ме.
Тя ме въведе във вестибюла и затвори вратата. Електрическото резе щракна като затвор на пушка. Вестибюлът приличаше на катедрала — мраморен под и висок таван. Не беше чак колкото Медисън Скуеър Гардън, но ставаше за баскетболно игрище. Между вестибюла и хола имаше езерце с тлъсти златни рибки. Малък фонтан разпръскваше струите си над островче, където бронзови алигатори и фламинго се зяпаха сред камънаци и папрати. Минахме покрай езерцето и остъкления вътрешен асансьор, без да прекосим повече от две-три щатски граници. Слязохме по три мраморни стъпала съвсем тихичко, за да не обезпокоим една грамадна статуя на зулус от тиково дърво, и се озовахме в хлътнала осмоъгълна всекидневна.