Всекидневната беше в черно и бяло — черна мебел, която ми приличаше на пластмаса, но сигурно струваше доста пачки при някой моден дизайнер, бели плочки, които не биха останали чисти и за минута, ако живеех тук. Бели стени с изображения на женски глави, отделени по незнаен начин от телата, и абаносов роял, сложен тук вероятно само за показ. Общо взето, типичен дом на новобогаташ, държащ да заяви на всеослушание: Толкова пари имам, че не знам какво да ги правя.
Мелани Кориган пасваше на обстановката — беше в черно. Знаех, че е коприна, само не бях наясно дали е рокля или комбинезонче. Между коприната и сатенената й кожа определено нямаше нищо. Копринената дрешка се крепеше на две тънки презрамки, имаше дълбоко деколте, свършваше нейде към горния край на бедрата и беше прозрачна като сянка. С такава рокля не се ходи на черква. А ако беше комбинезон, то къде оставаше роклята?
— Благодаря, че дойдохте, мистър Ласитър. Мога ли да ви наричам Джейк?
— Естествено, Мелани. — Кимнах към деколтето. — Да не би да репетираш за „Котка върху горещ ламаринен покрив“? Тя схвана почти веднага.
— Мислиш ли, че ме бива за ролята на Маги?
— Ако е вярно каквото съм чувал, като нищо ще грабнеш „Оскар“, „Тони“ и световната купа по футбол.
— Много дрънка твоят клиент. — Тя присви очи. — И освен това допусна грешката да ме подцени.
— Бас държа, че не е първият.
Тя ме погледна изпитателно. После лекичко се усмихна, сякаш споделяхме някаква тайна.
— Ще пиеш ли нещо?
Приех, но тя не попита какво искам. Плъзна се зад бара и седна върху висока пластмасова табуретка, която сто на сто щеше да й скапе гръбнака, ако останеше за повече от две питиета. Дизайнерът явно не бе посещавал много барове, където нормални мъже сядат на чашка и приказка. Мелани Кориган се наведе да вземе шише, при което разкри горната част на чифт много бели и много стегнати гърди.
Бих предпочел бира. Тя избра текила и портокалов сок. Наля от двете в чаша, с която спокойно можеше да се изгаси горски пожар. Добави няколко кубчета лед и ливна отгоре няколко капки битър. Не си падам по напитки с лед и плодови сокове.
— Тихуана сънрайз — обяви тя.
— Buenos dias — отвърнах аз.
Тя си забърка едно и отпихме по глътка. Мелани явно не бързаше. Червеникавата й коса днес падаше свободно към раменете, където тъпичките презрамки усърдно опитваха да се плъзнат надолу.
— С Роджър ще си имаме неприятности — каза най-сетне тя, докосвайки скулата си, където петното вече започваше да потъмнява. Имаше дълги, изящни пръсти и скъп разноцветен лак по ноктите. — Не може да разбере факта, че всичко свърши.
После леко подръпна една от хлъзгавите презрамки. Аз си мълчах.
— Очевидно ти е разказал за нас — продължи тя, опитвайки да изкопчи какво знам.
— До последната мръсна подробност. Двойки, тройки и тъй нататък.
Тя не трепна, само леко сви рамене и презрамката плъзна по рамото. Черната дрешка разкри едната гръд. Връхчето имаше цвят на канела и сякаш с удоволствие срещна погледа ми.
— Той си мисли, че съм още хлапе, че съм негова собственост. Дръж го по-надалеч от мен, инак ще си изпати.
— Това ми звучи като заплаха.
— Мога да кажа неща, които няма да му се отразят твърде добре.
— Например?
Тя се вгледа в мен за секунда-две, преценявайки какво да разкрие.
— Той искаше да се отърве от Филип, уговаряше ме да го убия. Месеци наред само това приказваше. Естествено, не се съгласих.
— Естествено — рекох аз с лека следа от сарказъм, също като капките битър в онова шантаво питие.
— Майната ти, Ласитър — отсече Мелани. Къде остана нежното Джейк?
Тя ми хвърли мразовит зимен поглед и добави:
— Според твоя стандарт може и да не съм най-примерната съпруга на този свят, но вършех много за Филип. Каквото поискаше. Имахме си споразумение. Той получаваше каквото иска от мен и аз от него.
— По-точно, банковата му сметка и ценните книжа.
Тя не се хвана на провокацията.
— Свободата, която носеха. Филип не даваше пет пари, че се срещам с други мъже. Може би му харесваше. За мен всичко вървеше страхотно. Вече не зависех от тъпи мъжки капризи. Защо да го убивам? Просто нямах причина.