— Какво намекваш?
— Че двете жени може да кроят шапка на добрия доктор.
— Не става. Както винаги ми напомняш, за всяко престъпление трябва мотив. Мелани Кориган може и да го има — просто иска да се отърве от Солсбъри. Ами Сюзън Кориган? Какво я засяга Солсбъри?
Ригс се помъчи да запали лулата — тежка задача в открита кола при скорост сто и трийсет километра в час.
— Не че я засяга, може би просто търсят кого да накиснат за убийството на Филип Кориган.
— Какво? — сепнах се аз и едва не изхвръкнах от пътя, опитвайки да заобиколя един прегазен броненосец.
— Как се поделя наследството?
— Мелани получава къщата, яхтата и трийсет процента от наследството. Сюзън — каквото остане след плащането на данъците. Добре се уреждат и двете.
— Значи, теоретично погледнато, всяка от тях има мотив да желае смъртта на Филип Кориган.
— Хей, докторе, говорим за баща и дъщеря.
— Както е казал Плавт, lupus est homo homini. Човек за човека е вълк. Отнася се и до жените. Жестокостта вътре в семейството често е най-страшна. Мъже пребиват жените си или извършват кръвосмешение. Жени убиват мъжете си, понякога с най-странни средства. А се случва и дъщери да убиват бащите.
— Това е отвратително, Чарли.
— Прав си — каза той, после заряза лулата и примига срещу вятъра.
Минахме по каменната пътека около къщата и заварихме Сюзън Кориган да излиза от басейна с морска вода. Беше с благоприличен тъмносин бански като за състезание. Влажната синтетика прилепваше по всяка изпъкналост и вдлъбнатина на нейното атлетично тяло. Тя надяна масивните очила, които моментално се запотиха.
— Тъкмо привърших двеста метра бътерфлай — каза тя малко задъхано. — Раздвижва кръвта.
Представих й Чарли Ригс. Тя го поздрави с уважение, после попита как тъй един почтен бивш съдебен лекар се размотава с някакъв бивш второстепенен играч и настоящ некадърен адвокат. Допуснах, че може и да го казва на шега, затова се разсмях добродушно. Подадох й хавлията, но не й помогнах да се избърше, защото нещо се беше разсеяла и пропусна да ме помоли. За да завържа, разговор, казах, че съм прочел нейната статия за мача Лос Анджелис — „В неделя нападателите на «Делфините» пропуснаха всичко друго, освен да си вземат заплатите“.
— Осем изтървани паса — каза тя, — два от тях — в крайната зона. Загубиха с три точки. А защитата игра великолепно. Видя ли Тайрън Уошингтън? Отби четири жестоки атаки.
Чарли Ригс се изкашля. Не си падаше по светски приказки.
— Мис Кориган, знаете какво искаме да направим.
— Да — отговори тя. — Джейк ми каза по телефона.
— Донесохте ли документите?
— Подготвих пълномощно — казах аз, — но няма да свърши кой знае каква работа. Помолих Мелани да го подпише, за да имаме разрешение и от двете ви, тя обаче отказа.
Сюзън метна хавлията върху мократа платформа до басейна.
— Какво? Та тя е убила татко или поне е помогнала на Солсбъри. Защо трябваше да я питаш?
— Като бивша съпруга и основна наследница тя има формалното право да разреши или откаже — обясних аз. — А може и да грешиш спрямо нея.
Още веднъж разказах за срещата си с вдовицата, но пак пропуснах пикантните подробности.
— И така — приключих аз, — двете единодушно обвинявате Солсбъри, че е отровил баща ти. Но тя не разрешава да ексхумираме тялото. Рече, да оставим всичко, както си е било, не искала повече да се замесва.
— И това не ти се стори подозрително? — възкликна Сюзън с такъв глас, сякаш бях дете идиотче.
— Можеше и да ми се стори, ако не ме беше уведомила за Роджър. Сега просто не знам.
Тя ми метна познатия гневен поглед.
— Аз те уведомих за Роджър Солсбъри. А сега давам разрешение за аутопсия. Ако не я направите, ще ида при Щатския прокурор. Той може да изкара заповед или нещо такова, нали?
— Може — потвърдих аз. — Съдебно нареждане. Но след това губиш контрол над разследването. С него ще се заеме съдебният лекар. Ти, аз и Чарли оставаме вън, пред вратата. Всъщност, ако им кажеш, че сукцинилхолинът е у теб, а после открият следи от това лекарство в трупа, автоматично ставаш заподозрян номер едно.
Очите й пламнаха зад очилата.