— Гъх! — изпъшках аз.
— Какво става? — заинтересува се Чарли.
— Имам чувството, че съм бръкнал в каца ябълков мармалад.
— Плесен — каза Чарли. — Сигурно е лицето. Случва се и в най-сухата гробница.
Избърсах ръце, посегнах по-надолу, напипах някакви рамене и дръпнах. Чарли остави фенера, подложи найлоновия чувал и след минута двамата вече крачехме по росната трева: той — с инструментите в торба от зебло, аз — с опакован труп на рамо. Бяхме като национални герои на Трансилвания.
— Не е бил прав онзи детектив от Лос Анджелис — казах аз, когато наближихме камионетката.
— Кой точно? — запита Чарли Ригс.
— Марлоу, Филип Марлоу. В една от книгите казва, че мъртвецът е по-тежък от разбито сърце.
— И какво?
— Покойният Филип Кориган ми се вижда съвсем лекичък.
— Телата губят тегло след смъртта — каза Чарли, сякаш беше общоизвестен факт.
— Страхотна диета — заключих аз.
Чарли промърмори нещо и продължи напред. Изглежда, умът му на учен все още работеше след нощните изпитания. До камионетката оставаха десет метра, когато Чарли рязко спря. Сюзън Кориган ни чакаше, клекнала в каросерията насаме с мислите си.
— Първо, да установим самоличността — заяви Чарли с глас на детектив от отдел „Убийства“.
Той дръпна ципа на чувала и освети съдържанието.
— Ха така! — ахнах аз.
— Какво става? — попита Сюзън с треперещ глас и скочи от камионетката.
— Татко ти да не е погребан с рокля от жълт шифон?
— О, Господи. Това е мама, а роклята е розова, или поне беше.
— Какво става, по дяволите! — викнах аз и едва не изпуснах чувала.
— Извинявайте — каза задавено Сюзън. — Аз съм виновна. Казах ви, че криптата е отляво, само че като се гледа отвътре. Всичко обърках.
Седнахме върху влажната трева — не толкова за да си починем, колкото да съобразим, какво ще правим сега. Използвахме вместо заседателна маса една надгробна плоча и като всеки добър адвокат аз обявих съвещанието за открито. Лунните лъчи се отразяваха от бледите паметници наоколо и хвърляха меко, мъгливо сияние по лицето на Сюзън. Осветление, точно като за скръбна сцена. Гледах я и се чудех как е могла да допусне подобна грешка. Наистина ли искаше да извадим баща й? Спомних си какво бе казал Чарли за семейните престъпления. Но под неясните лунни лъчи ми се стори, че различавам сълзи в очите на Сюзън Кориган.
Пълна лудост. Безсънна нощ, тежък труд, мрачно гробище — нищо чудно, че въображението почваше да ми върти номера. Сюзън Кориган просто не можеше да е убила баща си, защото… защото…
— Няма време — каза Чарли Ригс и махна с ръка на изток, където небето вече розовееше.
Както повечето начинания в този живот, кражбата на мъртъвци става по-лесно при втория опит. Ако тренирахме по два пъти дневно като „Делфините“ през август, сигурно щяхме да го докараме до четиридесет и пет минути на труп. Този път тялото беше по-тежичко и носеше черен костюм. Преметнах го на рамо и тъкмо напусках мавзолея, когато чух някой тихичко да си тананика:
По мраморния под на преддверието заскърцаха кожени подметки. Ние с Чарли се бяхме отдръпнали в мавзолея още щом зърнахме лъча да се появява иззад ъгъла. Нощният пазач!
Чарли Ригс се притискаше към стената в дъното. Слушах задавеното му дишане и се надявах да не го тръшне сърдечен удар. Пролазих в сянката зад разбитата крипта, но мястото не достигаше за мъртвото ми другарче. Клекнал зад плочата, аз сграбчих Филип Кориган за дъното на панталона. Той остана изправен в несигурно равновесие, залитайки като пиян веселяк. Лъчът на фенерчето освети пода, над който все още се носеха облаци бетонен прах. Изведнъж усетих сърбеж в носа и едва удържах кихавицата.
Лъчът заподскача по стените и в отразената светлина зърнах пазача. Частен охранител — дебел, над шейсетте и навярно работещ на дванайсетчасови смени срещу минимално заплащане. Нощна смяна. Ако се стигнеше до тичане, сигурно и Филип Кориган щеше да го надбяга.
Фенерчето освети черните обувки на Кориган, плъзна нагоре по тялото и накрая спря върху восъчното, плесенясало лице с безформен нос, преливащ в провисналите бузи.
— Madre de Dios19 — прошепна пазачът.