В малката къщичка ни посрещна телефонен звън. Обаждаше се Чарли Ригс.
— Слава Богу, че си там — рече задъхано той. — Задава се черен облак, Джейк, и името му е Ейб Соколов.
О, само не Соколов!
— Сигурно са ме проследили дотук — каза Чарли. — Двама следователи от щатската прокуратура плюс Соколов. Случаят е негов.
— Какво, заел се е с някаква мижава кражба на труп?
— Не, Джейк, с убийството на Филип Кориган.
Това ме зашемети.
— Къде си, Чарли?
— При Джейн.
— Джейн ли?
— Да, Джейн! Джейн Ласитър, твоята баба, по дяволите!
— Аха — рекох аз.
Сигурно са я наричали Джейн още когато братя Райт са настройвали музикални инструменти.
— Не бой се, Джейк. Ще й платя гаранцията, а теб няма да те издам.
— Успокой топката, Чарли. Какво стана? Кой е там?
— Соколов е вън на верандата заедно с двама от следователите си. Дадоха ми един телефонен разговор, също като на кино. Вероятно Маккензи е надушил, че съм ходил в лабораторията след работно време. Един Господ знае как — той никога не остава след пет. Както и да е, притиснал персонала от токсикологията. Дали му пробите от мозъка и черния дроб с положителни резултати за сукцинилова киселина и холин. Тогава Соколов ми лепнал опашка. Знаят, че трупът е у мен. Ще им го дам. Все едно, така или иначе щяхме да им го дадем, а те обещават да не ме закачат за кражбата.
— Соколов знае ли, че разговаряш с мен?
— Да, но само като адвокат. Не знае, че си бил на гробището. Нали казах, няма да те издам. Ако ще на шиш да ме въртят.
— Спокойно, Чарли. Приказваш като в евтина кримка.
— Страшно съжалявам, Джейк. Преди десет години нямаше да стане така. Fugacesvlabuntur anni24. Една сутрин се събуждаш и откриваш, че си остарял.
Помислих, че ще заплаче, но в това време от слушалката долетя характерното тропане на бабината врата. После дочух един дрезгав и неприятен глас от също тъй неприятното минало.
— Голямо дрънкало си, Джейк, но този път ще ти клъцнем оная работа.
— Здрасти, Ейб — казах аз. — Отдавна не сме се чували.
Представих си го как се подхилва зловещо. Ейбрахам Соколов беше мършав и плешив, с изпито лице и неприятен характер. Сигурно се бе родил сърдит на целия свят, а изминалите четиридесет и четири години не бяха допринесли с нищо за настроението му. Вярваше, че ближният трябва да бъде смятан за злодей до доказване на противното. Като завеждащ отдела за тежки престъпления в щатската прокуратура, той вярваше още, че жизнената му цел е лично да осъди и прати на сянка всички гнусни отрепки, върлуващи из двайсет и седемте общини на област Дейд, Флорида.
Всяка прокуратура си има по един тип като Ейб Соколов и копнее да намери поне още десетина. Той приемаше работата си като призвание, а не като временно поприще, преди да стане търсен адвокат и да трупа парички от защита на наркобосове. Ейб Соколов беше умен, упорит, зъл и безмилостен. И фанатик. Смяташе извънсъдебното споразумение за светотатство, условната присъда за немислима волност, а втори шанс признаваше само на баскетболистите, когато изпълняват наказателен удар. Соколов ненавиждаше от дън душа крадците, изнасилвачите и наркотърговците, но най-много мразеше убийците. Зад зеленото му метално бюро в малката канцелария, вмирисана на цигари и застояло кафе, висеше плакат с полицейски снимки на петдесет и осем мъже и три жени. Шейсет и една кофи помия, както обичаше да казва той. Пет от лицата бяха задраскани по диагонал и над всяка черта се мъдреше карикатурна скица на самия Соколов. „Чистим помия“, беше изписано на плаката с червени букви, разтеглени като капки кръв.
Най-голямата мъка в живота на Соколов бе, че е осъдил шейсет и една отрепки за предумишлено убийство, но само трийсет и осем имат смъртни присъди и само пет от тях са изпълнени. Останалите влачеха безконечни обжалвания. Докато работех като служебен защитник, Соколов веднъж сподели, че понякога сънувал как умира преди осъдените убийци и се събуждал самотен и разтреперан. Това бе единственият път, когато съм го чувал да си признае някаква слабост.
— Ще го защитаваш ли, Джейк?
— Кого?
— Я не се прави на завеян, Роджър Солсбъри. Доктор Хикс, великия бял лечител, доставчик на отрова, съблазнител на невинни жени…
— Да не си минал във вестникарския бранш, Ейб?