Заповедта за арестуване беше подписана от председателя на Голямото жури. Донесе ми я някакъв пратеник на Ейб Соколов. Изпълнен с чувство на вина и разкаяние, аз телефонирах на Роджър.
— Бих те разбрал, ако подадеш жалба до адвокатското дружество.
— Тогава кой ще ме защитава? Не ми стига предишното обвинение, а сега и убийство. Това е пълно безумие и само на теб вярвам, че можеш да ме измъкнеш.
Ама че лесно му се струваше — все едно можех да го отърва с няколко дребни фокуса.
— Отдавна не съм водил криминални дела. Има опитни адвокати, можеш да се обърнеш към тях.
— Да, но ти вярваш, че съм невинен. Те няма да ми повярват.
Тук беше прав. Наистина вярвах, че е невинен, но исках да знам със сигурност. Молбата ми да приеме проверка с полиграф леко го изненада. Но когато се съгласи, вярата ми укрепна още малко.
— Тая машина е толкова примитивна — каза Роджър Солсбъри. — Изобщо не й вярвам.
Той се въртеше смутено на коравия дървен стол. На дясната му ръка имаше апарат за измерване на кръвното налягане, около гърдите и корема се извиваха маркучите на пневмограф, два електрода бяха прикрепени към пръстите на лявата му ръка. Под него и зад гърба му имаше надуваеми гумени възглавници, тъй че трябваше непрекъснато да пази равновесие.
Имаше право — примитивна апаратура. Полиграфът не се е изменил кой знае колко, откакто преди седемдесет години един психолог на име Уилям Марстън почнал да проверява дали кръвното налягане се променя, когато човек лъже. Доктор Роджър Солсбъри би се чувствал много по-удобно на лъскав хромиран стол с микрочипове и дигитални циферблати, отколкото върху тази овехтяла машинария.
— Просто се отпусни — казах аз. — Едно време хвърляли хората в кладенци, за да видят дали не са демони. Удавиш ли се, невинен си. Изплуваш ли, значи си чедо на Сатаната и заслужаваш смърт. В наше време има известен напредък.
Техникът вече бе прекарал цял час с Роджър, за да го подготви и да спечели доверието му. А най-вече да му заложи капана. Това е всъщност работата на проверяващия. Най-напред общи приказки, после подтикване към лъжа по някой незначителен въпрос, за да бъде сверена с реакцията, когато се стигне до важното: крал ли си дребни пари като дете, пушил ли си марихуана, а след това изведнъж… ти ли уби Филип Кориган?
Роджър Солсбъри не знаеше това. Не знаеше и урока, който всеки затворник научава още в поправителното училище — как да измамиш проверяващия с помощта на гвоздей в обувката, прехапване на езика или някой друг от многобройните начини за вдигане на кръвното. Добре. Точно това исках. Да узная истината за смъртта на Филип Кориган. Не за да реша дали ще защитавам Роджър. И виновен, и невинен, пак можех да го поема. Дори ако Роджър ми кажеше, че месеци наред е планирал убийството и накрая го е извършил, пак имах начини да се боря, като принудя държавата да даде доказателства. Такава е нашата съдебна система. Но не бих му позволил да излезе пред съда с откровени лъжи. Тъй че истината ми трябваше за оформяне на стратегията. А и по друга причина. Просто исках да знам. Вече бях прекалено вътре в цялата работа — едва се отървах от лапите на вдовицата, спях с дъщерята, а сега повторно поемах защитата на Роджър Солсбъри.
Каквото и да излезеше от проверката, съдът нямаше да приеме резултата. Съдебните заседатели често изслушват свидетели, чиито показания куцат поради пиянство, наркотици или елементарна глупост, но данните от изследване с полиграф се отхвърлят, защото не отговаряли на строги научни критерии. Съдилищата непрестанно се мъчат да установят кой лъже и кой казва истината. Някои съдии твърдят, че познават езика на мимиката и жестовете. Свидетел, който пристъпва от крак на крак, хапе устни или гледа настрани, се смята за неискрен. Лично аз съветвам свидетелите си да гледат умилно вражеския адвокат и да не отмерват с крак ритъма на най-новите хитове.
— Разбрахте ли, че трябва да отговаряте искрено на всеки въпрос?
Операторът, пенсиониран полицай на име Тони Куевас, завъртя настройката на монитора за измерване проводимостта на кожата и зачака отговор. Преди да се пенсионира, Куевас имаше по-прост начин за установяване на истината. Бой с палка по глезените. Но тогава беше ченге. Днешният четиридесет и седем годишен консултант по охраната Тони Куевас бе кротък, любезен и сладкодумен мъж с нормално телосложение. Приличаше на заместник-директор в малка провинциална банка. Беше облечен съвсем обикновено — бяла риза с къси ръкави и невзрачна вратовръзка. Приведе се небрежно напред и нагласи усилвателя на сърдечната дейност.