— А къде излъга?
— Не съм сигурен. Машината дели отговорите на три категории. Верни, лъжливи и неизяснени. Дал е четири отрицателно, когато го попитах дали знае кой е убиецът.
Шест отрицателно щеше да бъде явна лъжа. Четворката е наблизо, но си остава несигурна. Ето, гледай.
И той ми посочи някакви зъбчати линии — ту по-тесни, ту по-широки.
— Прилича ми на индекса Доу Джоунс — казах аз.
— Нарича се стъпаловидно потискане. Виждаш ли, прилича на стълбичка. Показва задържането на дъха, след като го попитах дали знае кой е убил Филип Кориган.
Това е един от признаците за лъжа.
— Добре, знае ли кой е убиецът?
— Може би. Съжалявам, въпреки цялото си желание да ти помогна знам само едно: той не е убил Кориган, но може би знае кой е убиецът. Ако явно беше излъгал, че не знае, щях да съм още по-убеден в неговата невинност за самото убийство.
Сигурно изглеждах озадачен, защото Куевас продължи:
— Виж как стоят нещата, Ласитър. Ако при теста човекът даде искрено отрицание за съпричастност в престъплението и явна лъжа по въпроса дали знае кой го е извършил, значи е абсолютно невинен. Сто процента гаранция, връщаме парите обратно. Един убиец винаги реагира по-силно на въпроса дали е виновен, отколкото ако го питаме знае ли кой е виновникът.
Опипах апарата за кръвно налягане, после пак се обърнах към Куевас.
— Той ми каза, че не знае кой е убиецът. Не обичам да ме лъжат.
— Може точно в този момент да е имал сърбеж в крака или бодежи в сърцето. Или пък знае кой е убиецът и го прикрива.
— Или коя е убийцата — допълних аз.
Куевас кимна.
— Или кои са убийците. Но човекът изглежда чист по главните въпроси, тъй че имаш каквото желаеше — невинен жертвен агнец.
А това означаваше, че някой разпространява опашати лъжи относно Роджър Солсбъри. Спомних си едно изречение на Кафка: „Вероятно някой разпространяваше лъжи за Йозеф К., защото в едно прекрасно утро той бе арестуван, без да е сторил нищо лошо.“
Значи трябваше да се готвим за съд.
В осем сутринта на другия ден седях зад бюрото си, когато ме потърсиха по прекия телефон.
— Ще ми предадеш ли онзи мръсен убиец, или трябва момчетата от отдел „Убийства“ да го изведат с белезници пред телевизионните камери?
Според Ейб Соколов подобно приветствие можеше да замести любезното „добро утро“. Искаше да ми изясни положението за в случай, че вчера не съм разбрал. Не ми се полагаха нито отстъпки, нито услуги, задето някога сме яли и пили заедно. Сега бях най-обикновено препятствие. След като ме отстранеше от пътя си, щеше да се захване с отрепката Солсбъри.
— Не би трябвало да пропускаш закуската, Ейб. Отразява се на характера.
Той изсумтя презрително.
— Дъвча гвоздеи на закуска.
— И плюеш кабарчета — допълних аз. — Роджър ще дойде, където речеш. Смятаме да окажем пълно съдействие. Но бихме искали и прокуратурата да ни помогне.
— С какво например? — запита той и усетих как подозренията му се надигат като пара от кипнал чайник.
— Освобождаване на клиента ми под приемлива гаранция. Никога не е арестуван, за присъда изобщо да не говорим.
— Хей, Джейк, не ме будалкай. Става дума за най-тежко престъпление. Никаква гаранция. Сигурно помниш съдебната процедура. Или може би си я забравил, откакто взе да трупаш пари от разводи и фирмени договори?
Соколов смяташе да ми направи живота черен. Казваше го най-открито, за да не се залъгвам. Искаше да му се кланям. Е, добре, нямах нищо против. За клиента ми щеше да стане още по-зле, ако почнех да се заяждам с противника.
— Ейб, съдът ще го освободи под гаранция, ако прокуратурата не възразява. Той няма да ти избяга. Има тук медицинска практика. Ще идва за предявяването на обвинение, за предварителен разпит, за процеса и тъй нататък.
— Ами ако духне към Аржентина с някоя bambina? Хората ще ме сметнат за смотаняк.
— Не бой се, вече те смятат — изтърсих аз, без да помисля. Представих си как Соколов се мръщи отсреща.
— Що ли не тегля една майна и на двама ви? Нека кисне в затвора с другата паплач.
Поработиш ли повечко в прокуратурата, изкривяваш се като личност. Започваш да мислиш и да говориш като ченге. Около теб се въртят ченгета от всички отдели — „Убийства“, „Нравствен“, „Борба с наркотиците“. Разправяте си юначни истории и постепенно изграждате един параноичен свят под девиза: „Ние срещу тях“. А в коридорите на съда непрестанно се сблъскваш с адвокати в копринени костюми и техните престъпни клиенти. Няма начин да останеш нормален. Особено след цели осемнайсет години.