— Сафари подсказах аз.
— Да. Мускулестите мъже имат много характерна походка, крачат като моряци. Не беше много висок. Дори бих казала нисък.
— Можете ли да го разпознаете?
— Да, струва ми се. Мисля, че беше кубинец, нали знаете, доста мургав… но не съм сигурна. Може да е бил италианец или нещо такова.
Тя се изчерви.
Каква чудесна находка, каква великолепна свидетелка ми поднесе, драги Ейб Соколов. Залагам десет срещу едно, че ниският мускулест тип е бил Серхио Мачадо-Алварес — инструктор по карате, капитан на яхта и хормонално напомпан урод. Същият, който изигра епизодична роля в груповия видеозапис и съсипа стария ми олдсмобил с безпощадна жестокост. Мислено си отбелязах да заръчам на Синди да му прати призовка.
— Колко време останаха в стаята? — продължих аз.
— Не знам. Не ги видях да излизат. Сигурно са слезли по стълбището.
— Бяхте на петия етаж, нали така?
— Да.
— Често ли се случва посетителите да идват пеш от партера?
Ейб Соколов се завъртя тревожно на стола.
— Възразявам срещу последния въпрос. Той е подвеждащ и няма нищо общо със случая.
— Това си го запази за съда — срязах го аз. — Сега водим предварително дирене, аз имам думата и ако съжаляваш, че си приел за свидетелка тази почтена дама, толкова по-зле.
Соколов стовари юмрук върху бюрото и една пластмасова чашка отхвръкна от металния плот.
— Дявол да те вземе, Джейк, познаваш ме! Никога нищо не крия. Издирвам фактите — и да става каквото ще. Интересува ме само истината. Пращай за зелен хайвер когото си искаш, но на мен не ми пука кой е влизал в онази стая. Интересува ме само кой е отровил Кориган.
Обърнах му гръб и отново погледнах сестра Инграм.
— Един последен въпрос.
— Това го каза преди петнайсет минути — изсъска Соколов.
Направих се, че не го чувам.
— Сестра Инграм, посетихте ли Филип Кориган между времето, когато видяхте мисис Кориган да влиза в стая петстотин и дванайсет заедно с господина, и момента, когато пациентът е получил аневризъм?
— Не, сър.
Ура! Още една приятна изненада. Бях очаквал да каже „да“.
— Съжалявам — добави тя, — но пропуснах да го проверя в единайсет. Попълвах документи. В единайсет и петнайсет сърдечният монитор изведнъж се раздрънча като луд. Мистър Кориган беше получил аневризъм. Свързах се със спешното отделение и го откараха в операционната. Но както знаете…
— И тъй — продължих аз въпреки обещанието си да приключа, — доколкото знаете, мисис Кориган и господинът може да са останали в стаята на мистър Кориган от десет и половина до единайсет часа или дори до единайсет и четиринайсет минути.
— Не знам. Възможно е. Но нямам представа защо биха останали. Мистър Кориган спа през цялата вечер. Още беше под упойка след операцията.
— Когато го видяхте за последен път в десет и половина, той спеше спокойно, така ли?
— Да.
— След като си тръгна доктор Солсбъри?
— Да.
— А след това видяхте мистър Кориган едва когато беше получил аневризъм?
— Да, казах вече.
— Нямам други въпроси — казах аз. Съжалявах само, че в момента не сме пред съдията и заседателите в пълна съдебна зала. — Свидетелката е на твое разположение, Ейб.
Ако Ейб Соколов прежълтееше още малко, щяха да го сложат под карантина за хепатит. Той започна разпита без любезности.
— Сестра Инграм, според вас възможно ли е мисис Кориган и нейният спътник да са напуснали стаята в десет часа и трийсет и една минута?
— Да, може би.
— А Роджър Солсбъри да се върне в десет и трийсет и две?
Избухнах в добре подготвен смях.
— Да бе, а в единайсет и десет през комина е слязъл Дядо Коледа.
Соколов не ми обърна внимание.
— Отговаряйте на въпроса — нареди той.
— Ами… ако доктор Солсбъри беше дошъл с асансьора, щях да го видя. Но би могъл да се изкачи по стълбището.
— Нямам повече въпроси — отсече Соколов.
Беше рискувал, залагайки всичко на карта. Искаше да докаже, че Солсбъри е влязъл при Филип Кориган с черното куфарче в ръка. Рискуваше да узная, че след това е дошла вдовицата с приятел. И загуби. Сега въпросът бе как да използвам откритието. Знаех докъде искам да стигна, но не и по кой път.