— Джейк Ласитър, как е възможно човек да бъде толкова изразителен в препълнена съдебна зала и тъй вързан в разговор насаме? Защо просто не кажеш, че ме обичаш?
— Ами да.
— Какво „да“?
— Това, дето го рече.
— Джейк!
Вдигнах ръце.
— Добре де, обичам те, доволна ли си?
— Не съм доволна. Каза го насила. Не умееш да изразяваш чувствата си и ме смяташ за някаква хлапачка, чието мнение можеш да не зачиташ.
Сега беше мой ред. Отстъпих метър назад.
— Сбърках ли нещо? Мислех, че си разменяме нежности, а изведнъж излиза, че не съм слушал внимателно. Какво искаш от мен?
— Въпросът е какво не искам. Не искам да се доказваш като герой. И не искам да влизаш в капан.
— Съжалявам. Имам дълг към Роджър.
— Защо не искаш да ме послушаш?
— Хей, Сюзън, високо ценя твоето мнение, но знам как да се грижа за себе си. Обикалял съм този град много преди да се срещнем и все още имам глава на раменете.
Мургавото й лице леко се изчерви.
— Щом те бива толкова, сигурно трябва да продължиш сам. — Тя се извърна и хвърли поглед през прозореца Атлантика. Корабът „Норвегия“ бавно излизаше от канала, понесъл хиляда туристи към Вирджинските острови. — Ти не ме приемаш сериозно, Джейк. Просто си грамаден и тъп мъжкар като всички останали. Чудя се какво толкова ти харесах.
С тия думи тя се врътна върху черните платформи и хукна навън, като повтори два-три пъти в движение „скапан мъжкар“. През отворената врата видях как вярната Синди сви рамене, сякаш искаше да каже: „Все същата история“
21
Шарк Вели
В Шарк Вели29 няма акули. И долина няма. Само безкрайни блатни треви и безброй животни в своята естествена природна среда. Но истинските царе на Евърглейдс са алигаторите. Хранят се с костенурки, елени или птици, дръзнали непредпазливо да се доближат до тинестите им свърталища. Из блатата живеят горски щъркели, жерави и големи бели чапли, които отдавна щяха да са изчезнали, ако жените още носеха шапки с пера.
Но няма нито долина, нито акули. И все пак, въпреки сбърканото си име, Шарк Вели е същински природен рай. Представлява необятно равно мочурище, бавнотечаща плитка река, чийто облик не се е променял от векове. Ако Филип Кориган бе зърнал това място, щеше да се оближе лакомо и да потъне в мечти за пресушаване, изравняване и строеж на комплекс от наколни жилища под името „Щъркелова река“. Естествено, нямаше да има нито щъркели, нито река.
Над Евърглейдс се сбираха черни буреносни облаци, черпещи влага от необятните речни разливи. Нощта наближаваше и светът бе станал сив. До наблюдателната кула имаше десет километра тесен асфалтов път. Забранен за автомобили. Наех велосипед от бараката на парковата управа, при което пазачът ме огледа внимателно и предупреди, че идва буря, а работното време е към края си. Вероятно рядко срещаше природолюбители с тъмносини костюми и винени вратовръзки. Оставих сакото в колата, смъкнах вратовръзката и се почувствах малко по-нормален. Отскочих до тоалетната, наплисках се със студена вода и надникнах в огледалото. Не се бях разхубавил. Направих тарикатска физиономия, ухилих се лукаво и казах на отражението:
— Да, нося касетата, но първо искам да запиша твоето изявление.
Зад мен избуча казанче, вратата на кабинката се отвори и отвътре излезе някакъв турист на средна възраст с Мики Маус върху тениската. Той ме огледа накриво, отстъпи към изхода и изчезна, без да си измие ръцете. Проверих багажа си — касета, договор и видеокамера в плоско кожено куфарче. После излязох на чист въздух и яхнах велосипеда, който бях наел срещу долари половина на час. Или, по-точно, прегърбих се над кормилото, защото изглеждаше проектиран за циркови джуджета.
Тъмните облаци наближаваха и западният вятър ме блъскаше здравата, докато въртях педали в южна посока и едва не се удрях с колене по брадата. Неколцина сериозни природолюбители бързаха насреща ми, натоварени с бинокли и фотоапарати върху триножници. Един побелял старец с костеливи колене под бежовите бермуди разправяше на висок глас, че видял „две качулати каракари, не една, а цели две…“ Черно-зеленикави алигатори се плъзгаха от брега във водата. Някои бяха още малки — половин метър дълги, като гумени играчки от магазинче за сувенири. Великаните достигаха три-четири метра и се хвърляха в блатото с мощни скокове. Някои задълбаваха надолу в тинята да търсят прохлада. Ако спреш да ги погледаш, съскат през ноздри насреща ти. Движиш ли се, следят те с очи докато изчезнеш.