— Железен защитник — отвърнах аз. — Но като адвокат ме бива повече.
— Отдавна ли защитавате лекари?
— Немного. Преди това измъквах разни кофти типове от полицейския арест.
— И защо се отказахте?
— Защото ми се драйфаше.
— А?
— След време осъзнах, че всичките ми клиенти са виновни, невинаги за това, в което ги обвиняваха, но непременно си имаха по някое престъпление, понякога далеч по-страшно.
Разказах му как се чувствах, виждайки как някой изрод излиза от ареста заради неправилно проведен обиск, а подир седмица пак го докарват за убийство на шейсетгодишен продавач в магазин за напитки. „Ама за какво ме прибират, бе, мой човек, нищичко не съм направил!“
Разказах му как напуснах и се захванах с дела за телесни повреди. Половината ми клиенти бяха фалшиви. Фалшиви травми и фалшиви доктори, или пък истински травми, само че без застраховка.
— Значи защитата на лекари е крачка нагоре — мъдро установи Роджър Солсбъри.
— От трън, та на глог.
Отново същият озадачен поглед.
— Зарязах всичко и се лепнах при богатите дъртаци от „Хармън и Фокс“ — обясних аз. — Обикновено тия типове от кабинетите с дъбова ламперия и дебели килими не сядат на една маса с момче като мен. Страх ги е, че ще си окапя сакото, ако изобщо имам сако. В едно прекрасно утро обаче им хрумнало, че нямат кого да пратят в съда.
Знаят как да водят служебна кореспонденция и да пишат докладни записки, но не и как да баламосват съдебните заседатели. А аз им спечелих доста дела и отървах неколцина много опасни лекари.
Физиономията му вече не беше озадачена, а разтревожена.
— Извод от изложението — използвах аз любимия израз на дъртофелниците от фирмата. — През цялата си кариера търся добрите момчета, но досега не съм ги намерил.
Той помълча, сигурно се чудеше дали не съм некадърник. Добре де, и аз си задавах същия въпрос. Винаги предполагам най-лошото. Така си пестя неприятните изненади.
След това нещата се пооправиха. Проверих го. Имаше добра репутация. Напълно законна дейност и нито един съдебен иск досега. Той вероятно също ме провери. Не бях лишаван от адвокатски права, не бях съден или уличаван в нарушения на служебната етика. А единственият ми арест за побой беше станал погрешка — нямах представа, че онзи бил полицай.
И тъй, чакахме нашите dos chicas3 да си напудрят нослетата или да смръкнат нещо в тях, а аз просто не можех да прогоня баналните мисли за предстоящото дело.
— Роджър, дай да си поговорим за утре. Сефало ще извади на показ вдовицата. Днес зърнах с крайчеца на окото си как я зяпаш. Знам, че е жена за милиони, но щом аз те забелязах, докато се бъхтех с онова пиянде Уоткинс, значи и заседателите не са пропуснали да видят. Може да си направят погрешни изводи — че се чувстваш виновен, задето нейният старец се е гътнал. А това е много по-зле, отколкото да си мислят, че я бройкаш.
— Изобщо не съм я бройкал. Сигурно е станало случайно.
— Да бе. Въпросът е там, че нейните показания ще са много опасни. Всички мъже заседатели биха искали да я набарат за задника, а жените — да я закрилят.
— Добре де, разбрах те.
— Радвам се. Не искам да те тревожа, но хубавата вдовица представлява сериозен проблем. Заради нея заседателите може да забравят всичките ни медицински доводи. Забеляза ли как беше облечена днес? Сива копринена рокля и перлена огърлица. Изискано, но скромно.
Солсбъри се разсмя.
— Да я беше видял с вечерна рокля без гръб.
— Аха — рекох аз. Казвам го винаги, когато не знам какво да отговоря. Много исках Солсбъри да поясни какво има предвид, но той млъкна. След малко запитах: — И откога си моден съветник на мисис Кориган?
— А, това ли? Сигурно съм забравил да ти кажа. Когато Филип взе да ме посещава заради болките в крака и гръбнака, постепенно се сприятелихме. В момента нямах сериозна връзка. Двамата бяха младоженци. Канеха ме на гости — коктейли, забави, вечери, понякога бяхме само тримата.
— Значи познаваш мисис Кориган?
— Мелани ли? Естествено.
— Тъй значи, Мелани!
Той ме изгледа, сякаш питаше какво лошо има в това. Поради липса на отговор, аз отново се захванах с паломилята. Всъщност нямаше нищо лошо. Просто се дразнех, че не съм го научил преди процеса.