— Поддържахте ли след брака интимна връзка с Роджър Солсбъри?
— Не, разбира се.
Нямаше как да я опровергая. Записът беше направен преди брака, а и съдията Крейн не го приемаше за доказателство. Роджър щеше да оспори нейните показания, но това нямаше да е кавалерска постъпка. Само щяхме да раздразним заседателите.
— Имахте ли интимна връзка със свой служител на име Серхио Мачадо-Алварес?
— Възразявам! — изрева Соколов. — Не е по същество.
Съдията стрелна очи към залата. Хелън Бкжман беше отишла до тоалетната. Той използва момента.
— Приема се. Мистър Ласитър, спомнете си какво говорихме относно молбата на мистър Соколов. В момента не съдим мисис Кориган.
— Благодаря, Ваша светлост — казах аз, за да объркам заседателите. — Мисис Кориган, било ли е някога у вас черното куфарче, за което говорихте?
— Не.
Пак нямаше как да я оборя. Ако Сюзън бе жива, можеше да разкаже за черното куфарче в чекмеджето с бельо. Да провали показанията. Отчаяно се нуждаех от Сюзън — за това и за хиляди други неща. За миг затворих очи и я видях как ме прегръща в колата на път за бабината къща. Пак примигах и тя се озова по очи в басейна. Разсейвах се, губех контрол.
— Какво знаете за обира в бунгалото на Сюзън Кориган?
Безсмислен въпрос. С предварително ясен отговор. Затъвах все по-дълбоко.
— Нищо. Клетата, да умре толкова млада.
Задавях се от собствената си некадърност, а не можех да събера гняв и ярост. Зърнах Роджър зад масата на защитата. Седеше като вцепенен. Знаеше, че се провалям. Реших да импровизирам.
— Смятахте, че доктор Солсбъри е убил хладнокръвно съпруга ви, но все пак след първото дело отидохте в дома му?
— Да.
— Не се ли страхувахте?
— Не, но… сигурно би трябвало.
Не съм телепат. Често ми е трудно да разбера хората, дори когато казват каквото мислят. Ако знаех накъде бие, щях незабавно да млъкна. Вместо това налапах въдицата.
— И защо би трябвало?
Попиташ ли вражеския свидетел защо, сам си дириш белята.
— Преди това той ме нападна в дома ми. Удари ме ето тук, защото… защото отказах да се любя с него.
Сочеше точно под лявото си око. Две от заседателките настръхнаха. Какъв мръсник! Добре де, убил човека, това ясно. Но как смее да удря жена?
Бях онемял и тя продължи:
— Сигурна съм, че и вие си спомняте, мистър Ласитър. Бяхте толкова любезен да дойдете, когато ви се обадих. След смъртта на Филип нямах към кого да се обърна. Тогава ви благодарих, благодаря и сега.
Ха така! Колко мило. Колко женствено. Соколов сияеше. Просто умираше от удоволствие. Роджър изстена. Всичко бе вярно. Както всяка голяма лъжа, и тази се състоеше от малки истини. Роджър наистина я удари. Аз наистина отидох, за да не стане скандал. Тя наистина ми благодари с горещия си език и обещание за нещо повече. А сега ме взимаше на подбив. Много обичаше да унижава мъжете. Реших да млъкна, преди да съм затънал до шия. Тя отплава от залата, елегантна в своята скръб.
Нямах време за прегрупиране на войските.
— Обвинението призовава доктор Чарлс У. Ригс — обяви Ейб Соколов.
Приставът отвори вратата към коридора и Чарли нахълта в залата с бързи, ситни крачки. Брадата му бе все тъй рошава и очилата висяха накриво върху дребничкия му нос. От джоба на старото сиво сако, което все още пазеше за посещения в съда, стърчеше лула. Нямаше нужда да го упътват към свидетелското място. Още преди секретарката да го попита, той вдигна дясната си ръка и обеща да говори истината. Усмихна се на съдебните заседатели и зачака.
Предполагах, че Чарли няма да създава проблеми на Соколов. Обвинението искаше само да се потвърди произходът на тъканите — чиста формалност, нямаща нищо общо с въпроса за вината или невинността на Роджър. Ейб Соколов предпазливо пристъпи напред. Любезно прескочи нощното приключение на гробището. Само попита Чарли, дали е извършил дисекция на Филип Кориган и дали е предал на съдебния лекар мозъчни, чернодробни и мускулни образци.
Чарли отговори, както се полага и беше готов да стане. В този момент нещо трепна зад черните очи на Соколов. Усетих как сянка забули мислите му. Знаеше много добре — когато дойде ред на защитата, Чарли ще заяви, че Кориган е починал от естествена смърт. Соколов нямаше намерение да се предава.
— Доктор Ригс, не искам да изпреварвам събитията, но вие сте готов да подкрепите твърдението на защитата, че Филип Кориган е починал от спонтанен аневризъм на, аортата, нали?