— Но някой е повикал ченгетата. Много ченгета! Пътници качват снимки от терминала, на които се виждат кучета и полицейски заграждения. Редакторът ми иска да видя какво се е случило.
Говорителката смени подхода.
— Закъснял си, миличък, на практика всички вече видяха какво се е случило. Звъняха ми от „Юроп 1“, „Франс Инфо“ и „Льо Паризиен“, дори репортери от Израел, всички чуха за какво става въпрос и се отказаха да се занимават с тази история. Обстоятелството, че човекът е променил плановете си, не отменя правото му на личен живот. Имаме закони в тази страна. Полицията се зае със случая, това е вярно, но впоследствие ни информираха, че няма да провеждат разследване. Аз дори нямам право да разговарям с теб, просто ти връщам обаждането от любезност.
— От полицията са те информирали, че няма да разследват, така ли?
— Мога категорично да ти кажа, че разследване няма да има. От полицията така са решили. Слушай ме внимателно какво ти казвам: няма новина.
Той набързо претегли рисковете и ползите. След като конкуренцията все още не му беше отмъкнала случая под носа, може би редакторът щеше да го остави на мира.
— Е, добре, ще се опитам да ги разубедя — каза накрая той.
Не примираше от желание да изгуби деня си в шофиране до „Шарл дьо Гол“, колкото и романтично място да беше летището.
За говорителката беше още рано да почива на лаврите си.
— Свържи ме с другия досадник — каза тя на секретарката си и продължи да крачи напред-назад като боксьор, който чака съперника си да се надигне от пода.
10
Прословутият асансьор се оказа съвсем обикновен, с три бутона. Върху най-долния имаше буква „П“, за паркинг. Средният, за приземния етаж, където бяха изчезнали Янив Мейдан и неговата похитителка, беше обозначен със символ на самолет. На горния нямаше никакъв знак и беше покрит с червено тиксо; отстрани до него думата ТРАНЗИТ беше изтрита от панела.
Комисар Леже влезе неохотно в кабината. За него, както и за гостите му, беше повече от очевидно, че мястото на инцидента е само формално обезопасено. Полицаите, оставени да охраняват асансьора, сякаш никога не бяха инструктирани да не оставят пръстови отпечатъци. Те му отдадоха чест и той им отвърна след кратко колебание, оглеждайки се нерешително като изгубен турист. Не познаваше летището, определено не знаеше нищо за входовете и изходите му и това сложно разследване все повече му приличаше на заговор от недоброжелателни колеги, целящ единствено неговото дискредитиране.
Инспекторът от летището, придружаван от двама униформени, обясняваше нещата в движение. Терминал 2А на летище „Шарл дьо Гол“ всъщност не бил един терминал, а група такива, някои от които на значително разстояние един от друг. След рухването на терминал 2Е при ужасна злополука властите започнали да реконструират всички сгради.
Сега било ред на терминал 2А, поради което горният етаж бил затворен за външни лица.
— Както виждате — продължи инспекторът, който сам не изглеждаше особено убеден, — горният бутон е изключен. Работниците още го ползват, защото асансьорът е единственият начин да стигнат до етажа. Но пътуващите никога не го натискат.
Бутонът не светна, но асансьорът тръгна. Беше „изключен“ само на вид. Сякаш, ако не светеше, хората щяха да си мислят, че и не работи.
Вратите се отвориха към тънещ в мрак строителен обект.
— Преди ремонта този етаж се ползваше за топла връзка между две сгради — обясни инспекторът. — Сега е временен склад за строителни материали.
Етажът беше доста обширен, покрит с пясък и чакъл. Отдясно бяха наредени четири офис контейнера, боядисани в ярки цветове. Отляво имаше химическа тоалетна, а до нея — паркиран мотокар и изоставена количка. Не се виждаха никакви други работни инструменти.
— Има ли камери? — попита Абади.
— Не, разбира се. За какво са нужни камери тук? — отвърна Леже. — Това е строителен обект! Не минават пътници, само работниците. Така или иначе, законът за трудовите правоотношения ни забранява да ги наблюдаваме по време на работа, не че имаме причина да го правим.
— А къде тогава са те?