Дадени указания:
1. Разпоредих на комисар Леже в спешен порядък да открие местонахождението на Екатерина, използвайки номера на мобилния ѝ телефон, предоставен от нейните съквартирантки. За целта издадох необходимата заповед.
2. Реших, предвид основанията за издадената заповед за обиск, да се въздържа от използване на инкриминиращите веществени доказателства, открити в апартамента.
3. Враждебността на комисар Леже породи у мен съмнения доколко е пригоден да води по-нататък разследването. Поканил съм го на среща в кабинета си в 10:00 сутринта, за да установя това.
103
А уж беше толкова близо. Нима Йермински отново се изплъзна? Е, поне сред пияните и повръщащите го нямаше. Нямаше и барман. В мрака Абади едва успя да разчете табелата с инструкции как да действа. Натисна копчето пред себе си и помоли за вода в микрофона. След минута на конвейера се появи бутилка „Перне“ в комплект с мобилно устройство за плащане. Точно като в суши баровете. Светът бе станал прекалено подобен на Звено 8200, вероятно за радост на Йермински, който без съмнение плащаше напитките с чужди карти.
Абади потърси мобилния си телефон — навранът нямаше да свърши работа, — но установи, че няма връзка. Апаратът го уведоми, че при подобни проблеми може да ползва защитените уай-фай кабинки близо до тоалетните.
Естествено, Йермински би се чувствал добре там.
Абади отвори вратата към тоалетните и се озова в огромно, пълно с хора място. Беше тъмно, отвсякъде отворено. В дъното имаше десетина кабинки със знак за безжичен интернет на вратите. Една беше отворена. Във всяка кабинка имаше по няколко души, но само под последната врата Абади видя червени обувки с високи токове.
Той я изрита рязко.
Блондинката се надигна бавно и царствено. Беше дамата от хотела, още в червената униформа. В ръката си държеше телефон, чийто кабел беше свързан с рутера.
— Ефрейтор Владислав Йермински? — повиши глас Абади.
Мъжът пред него изглеждаше по-млад, отколкото във видеото, и определено по-слаб и по-блед. Може би беше от светлината или от алкохола, или от стреса. Той остана седнал на тоалетната чиния.
— Ти кой си? Очаквах някой с пълна военна униформа, не плейбой със собствената ми риза.
— Аз съм полковник Зеев Абади, командир на Специалната секция на звеното ти — едва успя да скрие усмивката си Абади, който определено беше забравил за преобличането си в хотела. — Трябва да дойдеш с мен.
Йермински се надигна бавно, подкрепян от рускинята, която изглеждаше по-спокойна и от двамата мъже. Тя изключи телефона си.
Йермински вдигна театрално ръце. Раменете му потрепериха.
— Можеш да задържиш ризата ми — заяви той. — Но ще дойда с теб само до бара.
Беше 5:45 ч. сутринта, вторник, 17 април.
104
Госпожа Абади отново предложи кафе на полицаите и те отново учтиво ѝ отказаха. Бяха трима — две жени и един мъж — и никога преди не бяха виждали такова нещо.
— Никога преди не сме виждали такова нещо — повтори старшият на групата.
Беше изминал вече половин час, откакто бяха пристигнали в жилището, а не бяха напреднали и на сантиметър. Правеха оглед на стаята, проверяваха бележките си, излизаха на балкона. Бяха свикнали да разследват прониквания с взлом по домовете, правеха по няколко снимки, записваха по нещо в бележниците си и после викаха жертвата в участъка, за да подаде официална жалба за пред застрахователя. Почти всички съседи на госпожа Абади бяха минали през тази процедура.
— Може би ще ни кажете още веднъж защо се обадихте в полицията? — попита една от служителките на реда. — Със свои думи.
Госпожа Абади въздъхна. Дали разполагаше с други думи, освен свои? Помисли си дали в знак на протест да не мине на арабски, но страхопочитанието ѝ към хората в униформа я спря.
— Много е просто всъщност. Снощи, тъкмо преди да си легна…
— Помните ли колко беше часът? — прекъсна я полицейската служителка.
— Новините в единайсет бяха свършили — отвърна търпеливо госпожа Абади. — Да е било малко преди полунощ. Угасих лампата в кухнята, погледнах навън през прозореца и видях двама китайци на тротоара да гледат към апартамента ми. Уплаших се, понеже по новините тъкмо бяха споменали за някакви атентати от китайски терористи в Париж. Обадих се на сина ми, за да го питам какво да нравя, но той не си вдигаше телефона. Затова позвъних на госпожа Зербиб.