— Коя е госпожа Зербиб? — попита един от полицаите.
— Съседката ми по етаж. Никога не спи.
— Тя вече ни обясни — намеси се полицейската служителка.
— Аз вече ви обясних — потвърди госпожа Абади. — Всъщност вече всичко ви обясних. Госпожа Зербиб каза, че наистина звучи страшно, и предложи да отидем и да нощуваме в апартамента ѝ. Но съпругът ми вече беше заспал, а междувременно двамата китайци бяха изчезнали, така че аз ѝ казах, че няма нужда, и си легнах.
— И какво стана после?
— Синът ми е звънял, след като е видял, че съм го търсила, но аз вече си бях изключила телефона. Винаги го изключвам нощем. Затова се обадил на госпожа Зербиб и тя почука на вратата и обясни, че моят син бил казал да събудя мъжа си и че двамата трябвало да отидем в апартамента на госпожа Зербиб.
— Кога беше това? — попита полицейската служителка, очевидно обсебена от манията да регистрира хронологическата последователност на събитията.
Госпожа Абади се помъчи да запази търпение.
— Около два през нощта, по-малко от два часа след като се бях опитала да се свържа с него. Моят син винаги отговаря при първа възможност на обажданията ми.
— И какво направихте?
— Каквото бе казал синът ми, разбира се. Събудих мъжа ми и отидохме да пренощуваме у госпожа Зербиб, в стаята ѝ за гости. Беше много мила, дори ни остави чаша с вода на нощното шкафче, както правя вкъщи. И тогава се случи онова.
Полицаите се спогледаха и отново влязоха в спалнята. Прозорецът откъм балкона беше разбит на парчета. Гардеробът беше надупчен от куршуми, деветмилиметрови. Но най-странно беше присъствието на спринцовка, пълна е лилава течност, вероятно от пушка за приспиване на диви животни, забита точно във възглавницата, на която би трябвало да е спала госпожа Абади.
— Кога открихте всичко това? — попита полицейската служителка.
— Чух шум през нощта, но ме беше страх да изляза от апартамента на госпожа Зербиб. Двете с нея дойдохме тук преди час и аз веднага позвъних в участъка.
Всички замълчаха, после тя добави с предпазлива предизвикателност:
— Добре че послушах сина си…
Старшият на групата каза:
— Госпожо Абади, бихме желали да говорим със сина ви.
— Не сте единствени! — отвърна веднага тя и този път те безпогрешно доловиха гордостта в гласа ѝ.
105
Като не спираше да ругае Европа и Франция в частност, Мин излезе от сградата и се върна в черната си лимузина.
Намираше се на най-големия бизнес терминал в Европа, ако не и в целия свят. Пред сградата на летище „Бурже“, северно от Париж, спираха една след друга лимузини и хората, които слизаха от тях, бяха от онези, чието време беше достатъчно ценно, за да отговарят на критериите за членство в клуба: изпълнителни директори на корпорации, кинозвезди, руски олигарси, държавни глави, пътуващи инкогнито, обикновени разглезени милиардери. Не повече от десет минути минаваха от пристигането до заминаването им.
И все пак Мин не получаваше дължимото уважение. Не му беше разрешено да излети веднага. Осем часа. Според досадните трудови закони във Франция пилотите трябва да почиват осем часа след междуконтинентален полет. Тъй като бяха пристигнали от Макао през Франкфурт преди четири часа, пилотите му не можеха да излетят преди обед. Той можеше да пилотира сам боинга си, но му трябваше и втори пилот. Мин предложи подкуп на служителката, но тя отказа и му предложи да наеме френски пилот от предварително одобрен списък.
Мин изрита шофьора си, който не отвори вратата достатъчно бързо, и се качи в лимузината. Там включи защитения модем в конзолата и прегледа съобщенията си. Единственото хубаво нещо, което Хъ Сянгу бе свършила преди смъртта си, бе, че бе пуснала опашка на комисар Леже. Французите щяха да ги отведат до Йермински. „Гледай огньовете на другия бряг на реката“ съветваше настолната му книга. Комисарят сигурно беше изтощен. Абади сигурно беше изтощен. Сега му беше времето.
Може би французите бяха прави и пилотите му също бяха изтощени. Нямаше смисъл да оспорва законите им. И нищо нямаше да изгуби, ако изчакаше със скъпоценната лента „Ухер“ до обед. Той изпрати заповед на Ърлан Шън и се върна в терминала да подаде новия летателен план. Отговарящ на правилата.
Този път шофьорът отвори светкавично вратата.
106
Понякога определена дума — „измяна“, „пари“, „родители“ — разпалваше в него възбуда, граничеща с ярост. Очите му ставаха толкова ярки, че от бледото лице се виждаха само месестите червени устни, влажни от пот и от изпития алкохол. Йерми ги хапеше, кривеше и засмукваше навътре, отново и отново, в разгорещена борба с демоните вътре в него — демони, които Абади напразно се опитваше да прогони. Но не знаеше езика им.