Двамата седяха на високите столове. Бяха сами на бара. Останалите танцуваха, всички със слушалки на ушите, потънали в своя свят, далече от трагедията, която се разиграваше около тях.
— Минаха на афтърпарти музика — съобщи им русата жена и се върна на дансинга.
Йерми поглеждаше към нея от време на време и поръчваше уиски след уиски.
И говореше. Не беше признание, определено не беше подробно описание на случилото се. Абади се опитваше само да насочва излиянията му, за да може после да докладва, че наистина се е опитал да го върне в Израел.
— За Деня на независимостта в Южната база имахме церемония. Поканиха отличили се бивши военнослужещи от звеното да държат речи — каза Йерми. — И всички те, гении с патенти и топ експерти — той протегна ръце напред към въображаемия подиум с микрофоните и застаналите зад тях генерали и после посочи себе си, застанал в дъното на залата, — всички тези хора, които днес са мултимилионери, обкичени с медали, и ги канят да палят вечния огън на връх Херцл и да четат лекции в скъпи университети, и да участват във всевъзможни управителни съвети, и да съветват президенти, и да удрят звънеца на фондовата борса, какво са направили те, което да е толкова различно от моето?
— Какво различно са направили? — попита Абади, като се опитваше да изглежда ужасен.
Но не можеше да отрече, че Йерми е прав. Звено 8200 беше елитен клуб за децата на малък елит, който се възползваше от тайните му за свое собствено благо.
— Нищо по-различно от онова, което и аз! — изпищя възторжено Йерми като дете, успяло да препъне родителите си с особено глупава гатанка. — Нищо различно не са направили! Служили са в звеното и са имали достъп до интересна информация, която са продали в чужбина. Фактът, че информацията е била технологична, а не разузнавателна и вместо да я продадат за биткойни, са я реализирали чрез стартъп компания, няма никакво значение. Едно и също е. Едно и също, ако не броим факта, че аз живея с родителите ми, които не говорят иврит и не могат да вдигнат телефона, за да се обадят на приятел, който познава човек, който управлява инвестиционен фонд. Е, наложи се да се оправям сам, това е.
Най-накрая нещата се изясняваха.
— Какво искаш да кажеш с това „да се оправям сам“? Една нощ просто се случи, така ли? — попита Абади.
— Не, трябваха ми много нощи, за да го схвана — отвърна Йермински, след като изпи още един шот. — При постъпването си не задавах много въпроси. Превеждах разговорите на този китаец, имейлите му, есемесите, всичко. Нощ след нощ го подслушвах. Но не след дълго ми стана ясно, че онова, което записвам, няма нищо общо с ядрено оборудване, нито пък с Иран. Беше шеф на надзорния орган на казината в Макао и вземаше подкупи от големите групировки. И така, една нощ ми доскуча да изреждам дългия списък с плащания и го предадох обобщено, нещо като „Обектът обсъжда подробности по рушветите“.
Абади се досети какво е последвало.
— На следващата сутрин ме събуди офицерът по мрежово разузнаване. Беше бесен и ми нареди да продължа да превеждам всичко, директно от суровия запис, без да пропускам каквото и да било, и най-вече отнасящото се до казината. В един момент Макао започна да се появява в списъка на Задачите за деня. Това беше толкова абсурдно, че аз веднага разбрах какво става и това прогони скуката ми веднъж завинаги.
От време на време блондинката идваше да танцува около стола му и тогава Йерми я потупваше по гърба и я галеше по косата, а тя се навеждаше към него и устните ѝ почти се допираха до неговите, после изваждаше мобилния си телефон, заснемаше по едно-две селфита и му показваше снимките, след което отново се връщаше на дансинга.
— Скуката е мощен двигател. Незаслужено подценяван — продължи той. — Когато хората търсят мотив, винаги говорят за пари, любов, его или бог. Но ако си направят труда да проучат какво стои в основата на всички най-позорни актове, ще открият, че мотив номер едно е скуката. Помисли си само, човек се опитва да убие времето, което е абсурд, понеже всички знаем, че именно времето бавно, но сигурно ни убива. Опитай се да си представиш нощна смяна пред машини, които предават безкрайни масиви от информация. Чакаш някой да каже нещо важно. Нощ след нощ, ден след ден, през пялото време на военната ти служба. Истинско чудо е, че няма повече случаи като мен.
Има, и то много, затова ме повикаха обратно, помисли си Абади. Но не можеше да го каже. Трябваше да раздруса хлапето още малко.