— Скуката е добро обяснение, но си го запази за пред съда. Всичко, което си направил, от самото начало е било за пари.
Бръщолевенията на Йермински станаха някак по-конкретни, почти разбираеми.
— За пари, да. Знаеш ли, проблемът е изнудването е, че никога не си сигурен колко пари да искаш. Един милион много ли е или малко? Ами половин? Ами десет милиона? Аз имах късмет, че бях записал сумите на всички подкупи, така че знаех за какви пари става дума. И поисках половината, двайсет милиона долара. Смятах, че е справедливо. Човекът от Макао ми каза, че ще платят, но искат записа, и аз трябваше да намеря начин да се сдобия с магнетофонната лента.
— Къде е лентата?
Въпросът бе зададен небрежно. Абади трябваше да прикрие интереса си. След доклада на Ориана за ухера приоритетите му се бяха променили драстично.
Точно в този момент рускинята реши да танцува пред тях.
— Не знам и не ми пука — отсече Йерми и я целуна по устните. — В хотела получих потвърждение, че плащането е извършено. Веднага се изнесохме и отидохме на „Сен Лазар“, както се бяхме разбрали. Изпотроших стаята, преди Екатерина да дойде, за да създам впечатлението, че е намерила ролката, преди да ме отвлече.
И пак Екатерина. Докато я гледаше как танцува, Абади реши да опита отново:
— Още не е късно, Йерми. Още не е късно, ела с мен, самолетът от Израел каца след час, обратният полет е в осем, ще стигнем тъкмо навреме.
Йерми се обърна към него; клепачите му бавно се повдигнаха. Той се усмихна, после избухна в истеричен смях.
— Навреме за какво, Абади? За вестникарските заглавия, оповестяващи ареста на най-големия предател в историята на Израел? На фона на пълно медийно затъмнение и слухове по мой адрес в социалните мрежи, и хвърляне на запалителни гранати по жилището на родителите ми? — Той замълча за миг. — Ти сам не мина ли през всичко това? И то за нещо много по-малко. Ще стигнем навреме за какво?
— Ще стигнем навреме за разследването на случващото се в Южната база, защото ти си просто страничен продукт на нещо много по-сериозно — отвърна Абади с почти искрен оптимизъм. — Не мога да ти обещая, че няма да бъдеш изправен пред съда, но никой няма интерес тази история да се раздухва повече, отколкото е необходимо.
— Никой няма интерес, така ли? Че какво друго, освен интерес има в тази афера? Единственият въпрос е: какъв е моят интерес?
— И какъв е твоят интерес? — попита Абади.
Трябваше да изчака отговора, понеже блондинката отново се беше увила около Йермински и позираше за селфи, второ, трето — общо десет. Йерми ѝ кимна и тя се отдалечи. На дансинга бяха останали значително по-малко танцуващи.
Йерми пресуши остатъците от уискито в чашата си.
— Моят интерес е да се обадиш на френската полиция и да им кажеш, че искам да се предам — отвърна той с делови, учудващо зрял тон.
— Израел ще поиска екстрадирането ти.
— Не бъди наивен, Абади, Израел никога няма да поиска да ме екстрадират, те няма как дори да намекнат в официален документ какво точно съм извършил. Ако дойда с теб, ще ме хвърлят в някой таен затвор и ще направят така, че да изчезна. А пък, ако се предам на французите, ще ми лепнат няколко дребни обвинения, например за онова в хотела, и като отмине бурята, ще ме пуснат. След четирийсет и осем часа ще съм вън. Трябваше да изчакам нещо, но сега съм вече готов.
— Ако имаш предвид плащането в биткойни, ние имаме данните на телефона ти — каза Абади и се взря в ясните очи на Йермински.
Няколко мига войникът изглеждаше изненадан, но бързо се опомни.
— Съжалявам за това, Абади, но не съм разчитал на Шломо да ми бъде единствената подкрепа. Повикай френската полиция. Ако не го направиш, ще изляза навън и ще отида в най-близкия участък — добави той и обърна още един шот.
Създай измамно впечатление за близост с обекта — изпълнено.
Опиши още веднъж престъплението на обекта — изпълнено.
Представи на обекта вариантите за него — изпълнено.
Изложи пред обекта сериозността на ситуацията — изпълнено. Два пъти.
Абади извади телефона си и потърси номера на Леже.
107
Генерал Ротелман тичаше по алеите в парка „Аяркон“ и разсеяно слушаше сутрешните новини. Говорителят обясняваше с обичайния си авторитетен тон, че трупът на Янив Мейдан бил идентифициран, а френската полиция все още разследвала обстоятелствата около убийството му. Това не беше лъжа, но не беше и новина. Случилото се — или поне онова, което те смятаха, че се е случило — все още не можеше да бъде съобщено на публиката. Генерал Ротелман пъхна слушалките в джоба си и погледна мъжете, които тичаха до него. Тримата се насочиха към езерото.