Тъкмо се канеше да нареди на един от служителите си да откара съдията, когато видя заместника си да тича към тях през кръстовището, стиснал в ръка мобилен телефон, сякаш беше олимпийски факел.
— Господин комисар, господин комисар! — извика той от средата на улицата, останал почти без дъх. — Господин комисар, търси ви Абади.
Леже не беше убеден, че това е името, което желае да чуе в този момент.
— Какво иска?
— Открил е изчезналия израелец. Казва, че той искал да се предаде.
— На Абади?
— На нас — отвърна задъхан заместникът.
— Къде са те? — попита съдията, докато Леже не смееше да поиска подробности от страх да не развали магията.
— В един клуб на Рю Сен-Беноа, на две минути оттук. Какво да му кажа?
— Кажи му, че идваме — отвърна Леже, внезапно изпълнен с енергия.
109
Ориана се събуди, обзета от паника. Минаха няколко мига, преди да осъзнае къде се намира и защо е там. В самолета беше полутъмно, после стюардесата съобщи, че след половин час ще кацнат на летище „Шарл дьо Гол“.
Ориана погледна отчаяно бележките си. Човекът, когото Йермински се бе опитал да изнудва, се казваше Мин. Това поне ставаше ясно от имейлите му. Йермински бе добавил китайски мобилен номер към молбата на 8200 за достъп до информацията на АНС, така че записите бяха най-вероятно от личния телефон на Мин. Йермински бе слязъл от самолета е магнетофонната лента в джоба и китайците се бяха опитали да го отвлекат и да откраднат куфара му. Но къде беше лентата сега? А Мин? Централата бе отговорила, че никой с подобно име не е регистриран да каца в Париж.
Ориана се опита да измисли план Б, но нищо не се получи. През прозореца се виждаха само облаци. Тя затвори очи.
110
Навранът избръмча и Абади погледна отчаяно дисплея. „Ще приемете ли обаждане от комисар Леже?“ — изписа се въпрос. За миг си помисли да откаже разговора, а и погледът на Йерми, просмукан от алкохол, не го подтикваше към общуване.
Но какво би могъл да направи?
Сякаш за да потвърди, че всичко е свършило, Йермински се смъкна от стола и отиде при русата манекенка, която бе останала сама на дансинга. Полицейските сирени бяха разгонили малкото останали купонджии. Абади предполагаше, че горният стаж също е опустял. От време на време в тишината се чуваха шумове, вероятно служителите на клуба си прибираха оборудването или пък отчаяни наркомани търсеха къде да се сврат за една последна линия.
Абади поглеждаше ту телефона в ръката си, ту Йермински, който се сбогуваше с блондинката на припрян руски, после отново дисплея. Накрая натисна зеления бутон.
— Долу в подземието сме — каза той. — Има капак в пода до пулта на диджеите.
— Изобщо няма да се опитвам да гадая как изглежда пултът на диджеите — отвърна Леже. — Кажи на твоя човек да излезе навън с вдигнати ръце. Ще му връчим заповед за арест, след което ще го откараме в Дирекцията на полицията. Ако искаш, можеш да дойдеш с нас.
Гласът на Леже беше по-писклив от обикновено, развълнуван, възбуден. Абади забеляза това, както забелязваше и множество привидно несвързани детайли: странните шумове наоколо, блондинката, която се придвижваше бавно към тоалетните, изключването на озвучителната уредба и лазерните прожектори. Йермински го гледаше въпросително; Абади му повтори заповедта на Леже и посочи с пръст към металната стълба. Йермински се ръкува театрално с него и тръгна към нея.
Всичко се случи на две паралелни скорости: бавните крачки на Йермински по утихналия дансинг и бързите, по-трудни за предвиждане стъпки на съдбата. Абади изчака известно време на бара, за да се убеди, че Йермински действително се изкачва нагоре. След като чу люкът да се отваря и френските полицаи да нареждат на Йермински да протегне ръце, за да му сложат белезниците, той се затича към вратата, зад която бе изчезнала Екатерина.
Вратата към тоалетните беше вдясно, но Абади не смяташе, че тя наистина беше влязла там, както не вярваше, че се бе натискала на Йермински, за да си правят селфита. Допускаше, че Йермински бе инсталирал на телефона ѝ приложение за преводи в биткойни заедно с номера на сметката си и паролата и бе решил да се предаде на французите едва когато се бе убедил, че парите от китайците са пристигнали.
Вляво имаше друга врата с надпис: „Вход за външни лица — забранен“. Абади я бутна и се озова на аварийно стълбище, което водеше нагоре към улицата. Чу ритмично потракване на високи токчета, които се изкачваха нагоре. Едно от нещата, които блондинките научават по-бързо от всеки друг, е разположението на аварийните изходи в нощните заведения.