Абади изкачи стълбите през стъпало и след трийсет секунди беше точно зад гърба ѝ. Тя продължаваше да се движи към целта — тежката аварийна врата с надпис, че за неправомерно ползване се налага глоба. Дали бягството от служител на израелското разузнаване можеше да мине за правомерно ползване? Вероятно рускинята мислеше така; заплашвайки да го ритне с токовете си — те определено бяха смъртоносно оръжие, — тя се възползва от мигновеното му отдръпване, за да блъсне с всички сили вратата.
Над главата на Абади изсвириха куршуми от автоматично оръжие и той избегна кръстосания огън единствено защото блондинката нямаше този късмет. Червената ѝ униформа вече беше просмукана с кръв, когато тялото ѝ рухна назад върху него. Нямаше смисъл да се залъгва, че би могъл да я спаси. Докато убийците се отдалечаваха, той отвори чантичката ѝ и извади оттам мобилния ѝ телефон и флакон с лютив спрей. Сложи ги в джоба си и позвъни на Леже.
111
Комисар Леже беше на крак от двайсет и четири часа. Денят му бе започнал с рутинна жалба, подадена от място извън неговата юрисдикция, и бе продължил с шеметна скорост, прераствайки в най-смъртоносния криминален инцидент, който Париж помнеше от десет години насам. Леже почти заспиваше, но когато в състоянието си на пълно физическо и умствено изтощение чу изстрелите откъм задния двор на клуба, разбра, че трябва да действа. Макар единственото му желание беше да се просне на пода и да заспи или поне да види какво прави Абади, той събра малкото му останали сили и извика на заместника си:
— Отведи Йермински в колата! Веднага! Махни го оттук! Веднага!
Йермински, пребледнял до неузнаваемост, с белезници и заобиколен от полицаи, в този момент слушаше лекция от съдия-следователя. Нахлувайки в кръга им, заместникът на Леже нареди на полицаите да го откарат с най-близката патрулна кола в Дирекцията на полицията. Съдия-следователят се поинтересува дали наистина бе чул изстрели и заместникът потвърди; Йермински ломотеше нещо неразбираемо, а телефонът на Леже звънеше. Беше Абади.
— Изведете Йермински оттам. Бяха китайските командоси, току-що застреляха блондинката. Прати хора до задния изход на клуба.
— В момента извеждаме Йермински — отвърна Леже. — Патрулната кола ще го откара до Дирекцията на полицията. Къде са командосите?
— Не знам. Мисля, че са разпръснати из района, явно се опитват да убият Йермински или пък мен.
Леже забеляза съдия-следователя да се качва в колата при Йермински, вероятно от страх да не пострада. Тя потегли с вой на сирени. За негова изненада, заместникът му се бе сетил да им осигури ескорт от четири полицейски мотоциклета.
— Странно, аз пък си мислех, че съм освободил мотоциклетистите още преди четири часа — промърмори той.
— Какво каза? — попита Абади.
Но Леже нямаше време да отговори. Пред изумения му поглед мотоциклетистите извадиха оръжията си и обсипаха задната седалка на колата с градушка от куршуми. Шофьорът удари спирачките, колата занесе към спирката на метрото и спря в стоманения парапет.
Мотоциклетистът от дясната страна спря до прозореца и изстреля един последен куршум към мястото, където седеше ключовият свидетел от Израел — ефрейтор Владислав Йермински. После, като Четиримата конници от Апокалипсиса, те се подредиха в колона и продължиха напред до кръстовището с булевард „Сен Мишел“. А там се пръснаха в различни посоки, като в някакъв пирует от ада.
Беше 9:18 ч. сутринта, вторник, 17 април.
112
Абади се огледа в мрака. Опита се да си представи възможните маршрути за бягство, скрити изходи, неочаквани решения. Да мисли неконвенционално, както обичаха да се изразяват особено конвенционалните хора.
Беше осъден на смърт. Не само защото китайците искаха да се доберат до телефона на Йермински иначе Абади щеше вече да го е захвърлил след убийците — и не само защото знаеха, че Йермински е разговарял с него. Те искаха да го добавят към списъка на жертвите си, защото неговата смърт щеше да бъде една добра поздравителна картичка до израелското разузнаване, до Израел като цяло.
Аварийният изход водеше към типичен парижки вътрешен двор с три дръвчета, помещение за контейнерите с боклук и входове към съседните сгради. От убийците нямаше и следа, но Абади беше сигурен, че са някъде там, отвън.
Разбира се, можеше да изчака пристигането на френската специална част, която да го изведе. Като човек, следил внимателно разузнавателните доклади за действията на френските сили за сигурност при терористичните атаки в Париж, Абади не гореше от желание да се остави в ръцете им. Освен това убийството на Йермински бе пореден удар върху и без това посредственото представяне на Леже, а той беше единственият, който знаеше къде в този момент се намира Абади.