Хората, които щяха да пътуват с него, бяха изпратени да се сбогуват с близките си, евентуално дори да поспят. С възрастта той се нуждаеше от все по-малко сън. Във всеки случай, сънят беше за него напълно пропиляно време, недопринасящо с нищо за печалбите на компаниите му или за разхлабвано на примката, която вече се затягаше около шията му.
Изводите от докладите бяха пределно ясни или поне той не бе открил никакви грешки в тях: пазарният му дял в казината на Макао беше някакви си жалки 10 процента, но съставляваше 48 процента от глобалните му приходи. Ако китайците го изтласкаха от хранилката, щеше да му се наложи да удвои броя на казината си извън Китай, за да не фалира.
Чичо Саул вече притежаваше най-големия пазарен дял в Канада, Франция, Холандия и Русия. Конкуренцията в Лас Вегас беше твърде жестока, а макар инвестициите му в Източна Европа да носеха добра печалба, там просто нямаше достатъчно пари, за да се оправдае един проект от подобен мащаб.
Хората му бяха предложили Испания — страна на хазартни маниаци, с най-големия брой парични лотарии в света и определен недостиг на казина предвид огромното търсене. Много близо до Северна Африка, а далеч по-тихо и спокойно място от Мароко. Проектът, който му бяха представили — за град от дузина хотела и казино с годишен оборот трийсет милиарда, — щеше да се изплати за четири години, ако условията им бъдеха изпълнени.
През последните десетина години трима предприемачи се бяха опитали да построят нов град на хазарта в Испания, но всеки път държавният регулаторен орган в последния момент бе осуетявал намеренията им. Офертата му щеше да изисква одобрението на поне десетима държавни служители, включително на главния директор на Министерството на здравеопазването, който бе имал нахалството да му откаже специално изключение от наредбите за пушене в игралните заведения.
Всеки път, когато някой играч в казиното излезеше навън да пуши, Чичо Саул губеше по седемдесет долара. Ето защо в неговите казина не се допускаха подобни фриволности — стига да искаше, всеки имаше право да си пуши, докато му се запалят дробовете.
Саул Венгер взе бележник и си записа имената на испанските държавни служители, които преграждаха пътя му към осъществяването на проекта. Срещата му с израелския министър-председател бе насрочена за утре вечер на пищна благотворителна галавечеря, когато той щеше да обяви създаването на фондация за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за войници сираци в Израелските въоръжени сили и за годишната екскурзия на военнослужещи в бойни поделения до лагерите на смъртта в Полша. Саул Венгер вярваше, че няма такова нещо като безплатно ядене, и неговите благотворителни вечери не правеха изключение.
115
Автобусът до „Бурже“ беше пълен с пилоти, стюардеси, медици и всякакви други служители от различни авиокомпании, някои с униформи, някои не. Общото между всички беше служебната карта със снимка и електронен баркод, вероятно издадена от летището.
Ориана закачи собствената си служебна карта над левия си джоб. Поне за страничния наблюдател изглеждаше респектиращо — снимка, печати, цифри, чужди букви. Минаваха през очарователни малки градчета и скоро наближиха „Бурже“. Пейзажът стана определено по-индустриален, появиха се складове и хотели. Шофьорът спря и се обърна към нея. Беше време да слиза.
Още шестима служители слязоха с нея. Четирима, всичките в униформи, тръгнаха към гишето през зоната за излиталия, маркирана като F.B.O. 01-20. Ориана ги последва. Както и предполагаше, пътуващите сканираха картите си, а охраната се концентрираше върху рентгена. Никой не поглеждаше човека, който минава през рентгена. Ако картата имаше баркод и не беше обявена за открадната, скенерът издаваше весел звук. И толкова.
Ориана едва се сдържа да не посочи недостатъците на тази система. Беше странно да бъде от другата страна, да се възползва от пропуските в сигурността, вместо да ги отстранява. За да влезе в зоната и да се качи в самолета на Мин, ѝ трябваше само нечия карта. Която да не бъде обявена за открадната.
Черните лимузини пристигаха една след друга, демонстрацията на лукс и богатство бе поразителна. Ориана погледна наврана. Абади не се бе обаждал. Синята точка показваше, че още танцува или пие, или и двете.
— Да върви по дяволите каза високо тя, пое дълбоко дъх и се отправи към главния вход.
Служителките на гишета изглеждаха точно като тези на „Шарл дьо Гол“, само по-сдържани и строго официални. Което устройваше Ориана.