Всички погледи се обърнаха към Ориана. Генерал Ротелман забеляза това и сам я откри в другия край на залата.
— Коя е тази млада дама? — попита той, без да откъсва очи от нея. — Почти съм убеден, че не е Тириани.
Личният му секретар потръпна, обзет от внезапна паника.
— Господин генерал, разбрах, че Тириани е бил освободен от длъжност вчера съвсем неочаквано. Никой не е съгласувал това с нас. Лейтенантът — каза той, сочейки с пръст към нея точно като доносника на класа, който седеше до нея в трети клас — е изпратена да представлява Осем хиляди и двеста на днешното съвещание. Може би, лейтенант, вие ще ни обясните как се е стигнало дотук.
Към края на изречението той извиси глас, сякаш от досаден ученик внезапно се бе превърнал в самодоволен учител.
Грабни момента, не вярвай в утрешния ден — така баща ѝ бе цитирал навремето римските мъдреци. Наистина, никой нямаше намерение да ѝ остави тази възможност за утре.
Тя се чу да отговаря:
— Бих могла да го обясня, ако е необходимо. Но онова, за което нямам обяснение, е защо от двайсет минути държите в ръцете си плик за незабавно връчване, код „Черен“, вместо да го дадете на получателя му, генерал Ротелман, който седи срещу вас?
Залата забръмча от припрян шепот и скърцане на столове. Зоро погледна колебливо към генерал Ротелман, който на свой ред гледаше недоверчиво Ориана. Личният секретар заекна нещо неразбираемо, но Ориана не го остави да продължи:
— Според указанията на главнокомандващия на Израелските въоръжени сили един офицер е длъжен незабавно да се намеси при сериозно нарушение на правилата за боравене с информация, свързана с националната сигурност, независимо от чина и ранга на нарушителя. Съжалявам, капитане, но ако не връчите незабавно плика на генерал Ротелман, ще се видя принудена да ви арестувам за груба небрежност при боравене с класифициран документ.
В залата настана гробовна тишина. Личният секретар погледна към шефа си и най-после пристъпи към него с плика в ръка и с изражение на наказан — същото, каквото придобиваше лицето на оня доносник, когато Ориана му спукваше задника от бой през междучасието.
12
Най-странното в цялата ситуация, поне според Абади, не беше изчезването на пътника веднага след пристигането му в Париж; още по-странно беше обстоятелството, че през цялото време, докато се забъркваше тази каша — най-после се сетиха да отцепят района около летището, хеликоптери кръжаха в небето като досадни комари, три полицейски кучета лаеха непрестанно на мястото на инцидента, надушили кръв, — съблазнителен женски глас не преставаше да приканва по летищната уредба пътниците да пушат само на определените за тази цел места.
Очевидно обаче комисар Леже чуваше напълно различни гласове. Той запали нова цигара пред химическата тоалетна, откъдето полицаите вече бяха извадили не само руса перука, но и червена униформа, сутиен и бикини в тон. Силните химикали бяха оцветили всичко в равен син цвят, но върху блузата се виждаха по-тъмни петна, които можеха да бъдат и кръв.
— Хиляда пъти изгледахме записа от асансьорите — заяви инспекторът с отчаяние в гласа. — Не се виждат нито Янив Мейдан, нито похитителката.
За Абади вече беше напълно ясно, че Янив Мейдан не бе слязъл до долу с асансьора. Най-вероятно трупът му бе хвърлен в шахтата — един господ знаеше как. Един господ знаеше и къде би могъл да се намира в момента заедно с химическите отпадъци от цялото летище.
От друга страна, похитителката определено бе взела асансьора за надолу. Полицаите, прегледали записите от охранителните камери, бяха получили указания да си отварят очите за блондинка в червена униформа, но на слизане с асансьора тя бе изглеждала по съвсем различен начин.
Леже разбираше всичко това и без намесата на Абади.
— Трябва да направим повторен анализ на видеозаписите — каза той на инспектора с едва сподавена ярост. — Необходими са ни снимки на всички лица, излезли от асансьорите на партера между десет и четирийсет и пет и единайсет и петнайсет. Жените с високи токчета са приоритет. Тя е оставила тук перуката и униформата си, но не и обувките, което означава, че не ги е сменила.
— Камерите снимат под такъв ъгъл, че краката изобщо не се виждат — каза жално инспекторът. — Това са стотици жени, стотици. Освен това нямаме никаква представа как изглежда тя. Кучетата не могат да усетят миризмата заради химикалите, попили в дрехите ѝ.