Ориана хвърли един последен поглед на статуята, грабна куфарчето си и се насочи към стълбичката. Когато стигна до средата, на площадката горе излязоха двама мъже с тъмни костюми и очила и ѝ препречиха пътя. Тя продължи да се изкачва пъргаво. Застана пред тях и ги поздрави бодро на английски:
— Здравейте, говори капитанът. Хайде да вдигаме птичката и да потегляме за Макао.
Мъжете не се помръднаха. Зад гърбовете им прозвуча плътен мъжки глас:
— Коя, по дяволите, сте вие?
Гласът принадлежеше на висок китаец със син костюм, облегнал се на пилотската врата. Той присви недоверчиво очи.
— Аз съм капитан Менар, вторият пилот, когото поискахте. А къде е първият, капитан Мин, ако мога да попитам?
Мъжът се провря между двамата пазачи.
— Аз съм капитан Мин.
— Не — отсече Ориана. — Вие не сте Мин.
— Моля?
— Чухте ме. Вие не сте Мин. Мин има мелодичен глас, а английският му е много по-добър от вашия.
Тримата се спогледаха. Мъжът със синия костюм зададе очаквания въпрос:
— Искате да кажете, че сте говорили с Мин?
— О, ние чудесно се знаем — отвърна Ориана.
Винаги предпочиташе неясните фрази. Истината би звучала така:
Докато летях насам, слушах телефонните му разговори, записани абсолютно незаконно от израелски войник.
— Сигурно е станало недоразумение, капитан Менар — опита се да обясни мъжът в средата. — Не мога да повярвам, че Мин би позволил жена да пилотира самолета му. Не би го одобрил.
— Тогава да го попитаме — усмихна се безгрижно Ориана. — Междувременно трябва да извърша предварителните проверки.
— Вече проверих системата — заяви изненадано фалшивият Мин.
Значи е истински пилот, помисли си тя. Мъжете с очилата слязоха по стълбичката, което твореше, че са бодигардове. Дали истинският Мин беше в лимузината си? Това би ѝ дало около шест минути.
— Добре, но аз правя пълна проверка, не само на системата — заяви Ориана и си проби почти насила път навътре. — Кабина, врати, кислородни маски, толкова много неща, толкова малко време. Ще започна със задната врата.
Той я последва объркано. За щастие, радиото в пилотската кабина забълва повиквания и той изчезна вътре, затваряйки вратата след себе си. Ориана остана сама. Вътрешността на самолета беше наистина уникална. Имаше огромна спалня, после строга конферентна зала, а след това четири отделни стаи, всяка с легло, рафтове и завеса, но без прозорци. Следваше огромна баня, после обикновена тоалетна и накрая — отворен бар в червено и черно с машина за караоке и четири маси за пинбол.
Ориана отвори файла с оригиналните планове. Този самолет бе собственост на клиент номер 5. Бе пригоден според изискванията от специализирана компания в Сиатъл, после бе модифициран от неизвестен изпълнител в Китай, изпратен за довършителни работи в Хамбург и върнат обратно във Вашингтон за одобрение от „Боинг Джетс“.
Всичко наоколо изглеждаше като в плана — цветовете, обзавеждането, пространството. Единствено при бара с напитките имаше лека разлика — на снимките, изпратени на „Боинг“, имаше четири рафта с бутилки зад плота. Пред Ориана обаче имаше само три.
Тя включи наврана на режим „Рентген“ и се доближи до бара. Липсващият рафт бе заменен с дълъг бял панел, зад който имаше цял арсенал с оръжие. Бутонът за отваряне беше под голяма бутилка коняк.
Ориана чу стъпки по стълбичката и си представи Мин и бодигардовете му. Тя натисна бутона и панелът се плъзна встрани. Сред оръжията вътре бяха любимата на баща ѝ М16 и чисто нов „Калашников“, модел, който тя не бе виждала досега. Тя го сканира с наврана — АК 15К, патрони 7,62х39 мм. Ориана намери пълна кутия от тях. И под нея — в торба от израелски супермаркет — беше магнетофонната лента.
Светлините угаснаха. Вратите започнаха да се затварят. Стълбата се прибра и моторите изреваха. Ориана скри бързо лентата в куфарчето си. Вратите вече бяха затворени, колелата се завъртяха и самолетът потегли. По уредбата прозвуча мъжки глас — този път несъмнено твореше Мин.
— Бонжур, капитан Менар. Толкова мило, че сте с нас, особено след като от контролната кула ни уведомиха спешно, че сте имали сериозни здравословни проблеми.
Това щеше да ѝ е за урок. Трябваше да убие мръсника, но сега вече беше късно да съжалява. Ако се върнеше жива от тази мисия, щеше да помни винаги цената на всяка проява на мекушавост. Думите на Мин не вдъхваха много надежда за оцеляване.
— С радост ви съобщавам, че вече е обед и летателният ни план за Макао е одобрен. А когато пристигнем, ще си поговорим сериозно в моя офис. Или в мазето. Можем да го направим и сега, но искам първо да закарам тази великолепна птичка до пистата и да включа автопилота. За съжаление, пътниците трябва да пазят тишина по време на излитане.