— Приятно е като мисъл — призна си Ширин. — Красива абстракция, нещо като газ в идеални условия или като абсолютната нула.
— Разбира се — продължи Бийней, — съществува опасността, че на такава планета няма живот. Тя не би получавала необходимото количество топлина и светлина и при въртенето й през половината на всеки ден ще има пълен мрак. Не може да се очаква, че животът, който по правило зависи от светлината, би се развил при такива условия. При това…
Столът на Ширин се прекатури, когато той скочи и рязко прекъсна Бийней:
— Атън носи осветлението.
Бийней се обърна да види какво става и широката усмивка върху лицето му свидетелствуваше, че изпитва голямо облекчение.
Атън носеше в ръце половин дузина пръчки, трийсетина сантиметра дълги и три-четири сантиметра дебели. Гледаше сърдито над тях към събралия се персонал.
Като оставяше впечатлението, че изпълнява най-святата част от един религиозен обред, Ширин драсна една огромна, грубо изработена клечка кибрит и когато пламъкът оживя, подаде я на Атън, който поднесе клечката към горния край на една от пръчките.
Пламъкът колебливо затрептя, игриво обиколи върха на пръчката, а после изведнъж изпращя, лумна и освети набръчканото лице на Атън като жълт прожектор. Атън отдръпна клечката и прозорците издрънчаха от неудържими, възторжени възгласи.
От върха на пръчката се издигаше петнайсет сантиметров трепкащ пламък. Една след друга бяха запалени и останалите пръчки, докато всяка засвети със собствен огън и вътрешността на стаята се озари в жълта светлина.
Пръчките даваха слаба светлина, по-слаба дори от лъчите на малкото слънце. Пламъците се виеха лудешки и вдъхваха живот на сенките, които се поклащаха и люшкаха. Факлите димяха ужасно и воняха като в кухня, където има развалени продукти. Но жълтата им светлина все пак разпръскваше мрака.
Имаше нещо особено в този жълт цвят, като се вземе предвид, че в последните четири часа Бета печално угасваше. Дори Латимър вдигна очи от книгата си и погледна изненадано.
Теръмън обаче прие светлината подозрително. Острата воня го накара да сбърчи нос и той каза:
— Какви са тия неща?
— Дърво — кратко му отвърна Ширин.
— Не, не може да бъде. Те не горят. Горната част е овъглена и пламъкът сякаш се ражда от нищото.
— Тъкмо това е най-забележителното. Представляват един наистина ефикасен механизъм за изкуствено осветление. Приготвихме около двеста броя, но повечето, разбира се, отидоха за Скривалището. Сега ще ви обясня… — И Ширин избърса с кърпичка изцапаните си с черно ръце. — Взема се сърцевината на жилави тръстикови стебла, изсушава се и се потапя в животинска мазнина. После сърцевината се запалва и мазнината започва бавно да гори. Тези факли могат да горят почти половин час без прекъсване. Умно измислено, нали? Разработката е на един от младите учени от университета в Capo.
Въздухът сякаш се сгъсти. Сумракът като осезаема маса нахлу в стаята и танцуващите кръгове жълта светлина над факлите се открояваха още по-отчетливо на сивия фон отвън. Миришеше на пушек, чуваше се пукане от горенето, един от мъжете обикаляше предпазливо, на пръсти, масата, на която работеше, от време на време някой шумно поемаше дъх, като се опитваше да запази спокойствие в един свят, който се оттегля в царството на сенките.
Първият, който чу шума отвън, бе Теръмън. Добиваше се някакво неясно, случайно впечатление. че е прозвучало нещо, което би могло да остане и незабелязано, ако не беше мъртвилото в Обсерваторията.
Журналистът се изправи и остави настрани бележника си. Затаи дъх и се ослуша. После доста неохотно се промъкна покрай солароскопа и една от фотоапаратурите на Бийней и застана до прозореца.
Бета се виждаше като тлееща тресчица, която за последен път отчаяно поглежда Лагаш. Хоризонтът на изток, по посока на града, беше потънал в Мрак. а пътят от Capo до Обсерваторията представляваше тъмна червена линия, залесена от двете страни с дървета, които се бяха някак обезличили и слели в една непрекъсната черна маса.
Но не друго, а шосето привличаше вниманието, защото по него се носеше черна маса, всяваща безкрайно голям страх.
Атън извика с дрезгав глас:
— Лудите от града! Идат!
— За колко време се взема разстоянието, което им остава? — попита Ширин.
— За петнайсет минути, но сигурно ще дойдат три пъти по-бързо.
— Няма значение, нека хората продължават да работят. Ще задържим тълпата. Тази сграда е цяла крепост. Атън, за всеки случай не изпускайте от очи нашия млад фанатик. Теръмън, елате с мене!