Замислен за тези и други неща той почти се сблъска с Бейкър в мрака. В ръката на Бейкър нещо звънна.
— Какво правиш? — попита Гарати.
— А? — отвърна замаяно Бейкър.
— Какво правиш? — повтори с търпелив глас Гарати.
— Броя си дребните.
— И колко имаш?
Бейкър стисна в юмрук монетите и се усмихна.
— Долар и двадесет и два цента — рече той.
— Цяло богатство — ухили се Гарати. — И какво ще правиш с него?
Но Бейкър не се усмихваше. Очите му гледаха замечтано в студената нощ.
— Ша си поръчам един от големите — рече той. Южняшкото му произношение се чуваше по-ясно от всякога. — Ще си поръчам един с оловни стени, отвътре облицован с розова коприна и с бяла сатенена възглавничка — той премигна с черните си като ключалки очи. — И никога не ще изгния, така ще си лежа чак докато свирнат тръбите за Второто пришествие. Облечен в незагниваща плът.
Гарати почувства, че го завладява ужас.
— Бейкър? Да не си се побъркал, бе човек?
— Няма друг начин да се спасиш. Глупаво е да се опитваш дори. Не можеш да се справиш с гниенето. Не и в този свят. С лайсни по края и оловни стени — ето това е рецептата…
— Ако веднага не се овладееш до сутринта ще си мъртъв.
Бейкър кимна. Кожата му се бе изпънала на скулите и му придаваше вид на оголен череп. — Това е рецептата. Исках да умра. А ти не искаше ли? Не беше ли това причината?
— Млъквай! — кресна му Гарати. Отново бе започнал да трепери.
Пътят пое рязко по стръмнината и прекъсна разговора им. Гарати се наклони напред, едновременно разгорещен и премръзнал, гърбът го болеше, боляха го гърдите. Уверен бе, че не след дълго мускулите просто ще откажат да му служат. Замисли се за бейкъровия ковчег с оловни стени, запечатан в навечерието на поредното мрачно хилядолетие, после изведнъж се зачуди дали това не ще е последната му разумна мисъл. Уплаши се и трескаво затърси някоя друга тема за размисъл.
Отново започнаха да валят предупреждения. Войниците от камионетката ги следяха внимателно, онзи, който Паркър застреля вече бе заменен от друг. Тълпата ги аплодираше монотонно. Гарати се зачуди какво ли ще е да си лежиш в най-голямата, най-прашната библиотечна тишина от всички възможни, потънал във вечен сън под вкочанените клепачи, облечен в единствения си официален костюм. Без тревоги за пари, успех, страх, радост, болка, мъка, секс или любов. Абсолютна нула. Без баща, майка, приятелка или любовница. Мъртвите са сираци. В компанията на вечната и абсолютно тишина. Край на агонията на движението, край на безсмисленото влачене по пътя. Покой за тялото, неподвижност и ред. Абсолютния мрак на смъртта.
Какво ли ще е това? Какво ли ще е, по дяволите?
И изведнъж разкъсаните от болка, агонизиращи мускули, потта, която се стичаше по лицето му, дори сама по себе си болката — всичко това му се стори ужасно сладко и реално. Гарати напъна сили. Стиснал зъби изкачи върха на хълма и после, задъхан от изтощение, започна да се спуска по отвъдната страна.
В 22:40 Марти Уейман получи дупка в черепа. Гарати беше забравил напълно Уейман, който не бе проговарял през последните двадесет и четири часа. Смъртта на Уейман не се отличаваше с нищо особено. Строполи се и го застреляха. После някой прошепна, че убитият бил Уейман. А някой друг допълни: „Това е осемдесет и третият, нали?“ И това беше всичко.
В полунощ от границата с Ню Хемпшир ги деляха само осем мили. Минаха покрай едно автокино, огромна, бяла овална сграда, която изплува от мрака. На екрана блестеше надпис: УПРАВАТА НА КИНОТЕАТЪРА ПРИВЕТСТВА УЧАСТНИЦИТЕ В ТАЗГОДИШНАТА ДЪЛГА РАЗХОДКА! Двайсетина минути по-късно отново заваля и Ейбръхам избухна в кашлица — същата влажна, лаеща кашлица, която бе довършила Скрам малко преди да си получи картона. В един часа дъждът прерастна в порой, който шибаше Гарати в очите и караше тялото му да се гърчи от студена вътрешна треска. Вятърът ги блъскаше в гърба.
В един и петнадесет Боби Следж направи опит да се промъкне в тълпата, под прикритието на тъмнината и поройния дъжд. Отстраниха го бързо и ефективно. Гарати се зачуди дали тази работа не беше свършена от русия войник, който вчера за малко да изпрати и него. Знаеше, че русият е на смяна, зърнал бе лицето му на светлината от автокиното. Ужасно съжаляваше, че Паркър не бе застрелял него, когато сграбчи пушката.
В два без двадесет Бейкър падна и си удари главата в бордюра. Без да се замисли Гарати понечи да му се притече на помощ. Но една не загубила все още силата си ръка го сграбчи за рамото. Отново Макврайс. Разбира се, че ще е Макврайс.