Гарати имаше чувството, че в главата му свири джаз. Дейв Брубек, Телониъс Монк, Кенънбол Адерли, — Забранените Шумотворци, които всеки пазеше скътани на сигурно място и ги пускаше, когато купонът се развихри и се вдигне пиянска врява.
Имаше чувството, че са минали много години откакто е бил обичан, откакто е обичал. Но сега бе останал само джазът и нарастващото думкане в главата, майка му беше само едно сламено чучело напъхано в кожено палто, а Джен — кукла от универсалния магазин. Всичко беше минало. Дори и да спечели, дори и да надживее Макврайс, Стебинс и Бейкър, миналото си е минало. Никога вече няма да се върне вкъщи.
От очите му потекоха сълзи. Погледът му се замъгли, той загуби ориентация, препъна се и падна. Пътната настилка беше твърда и неприятно студена, но същевременно сякаш създадена за отмора. Гарати получи две предупреждения, преди да успее да се изправи, с помощта на серия от неуверени, паякоподобни движения. Но все пак успя да накара краката си да заработят отново. От силния напън изпусна газове — дълъг и стерилен повей, който със сигурност нямаше нищо общо с която и да е свястна пръдня.
Бейкър се носеше на зиг-заг напред-назад по пътя като пияница. Макврайс и Стебинс вървяха подпряли глави. Гарати внезапно бе завладян от увереността, че заговорничат против него с цел да го убият, както много отдавна някой на име Баркович уби друг, без лице, но с номер и име Ранк.
Той с мъка ускори крачка и се изравни с тях. Без да промълвят нито друма, двамата му направиха място. (Току що спряхте да говорите за мен, нали? Но говорехте. Да не мислите, че не зная? За глупак ли ме вземате?). Въпреки това се почувства по-спокоен. Искаше да е с тях, да остане с тях, докато умре.
Минаха покрай един надпис, който като че ли събираше пред изцъклените очи на Гарати цялото крещящо безумие на вселената, всичкият видиотен смях на космическите сфери, и на него пишеше:
49 МИЛИ ДО БОСТЪН! УЧАСТНИЦИ — ЩЕ УСПЕЕТЕ!
Ако имаше сили, би изкрещял от смях. Бостън! Самият звук на тази дума беше митичен, невероятен, по своята същност.
— Гарати? — до него вървеше Бейкър.
— Да?
— Вътре ли сме?
— Какво?
— Вътре ли сме? Гарати, моля те.
— Да. Вътре сме. Вътре сме, Арт — нямаше и най-малка представа за какво говори Бейкър.
— Сега ще умра, Гарати.
— Добре.
— Ако спечелиш, ще направиш ли нещо за мен? Страх ме е да питам другите — Бейкър махна с ръка към опустелия път, сякаш Разходката все още бе населена от десетки Участници. За един ужасен миг Гарати си помисли, че може би Бейкър е прав и всички останали продължават да крачат редом с тях, духове, които Бейкър вижда ясно в този предсмъртен миг.
— Каквото пожелаеш.
Бейкър постави ръка на рамото на Гарати и той заплака неудържимо. Имаше чувството че сърцето му ще изхвръкне от гърдите и ще си изтрие сълзите.
— С оловни стени — рече Бейкър.
— Да повървим още малко — отвърна през сълзи Гарати. — Да повървим още малко, Арт.
— Не… не мога.
— Добре.
— Може би пак ще се видим, човече — рече Бейкър и избърса кръвта от носа си.
Гарати наведе глава и продължи да плаче.
— Не гледай към тях, като го правят — рече Бейкър. — Обещай ми това.
Гарати кимна, неспособен да проговори.
— Благодаря. Ти беше добър приятел, Гарати — Бейкър направи опит да се усмихне. Той протегна слепешката десница и Гарати я разтърси с две ръце.
— В друго време и на друго място — рече Бейкър.
Гарати скри лицето си в шепи и продължи напред, превит одве. Тялото му се разкъсваше от ридания, по-болезнени от всичко, което бе изпитал досега на Дългата разходка.
Надяваше се да не чуе изстрелите. Но ги чу.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Обявявам тазгодишната Дълга разходка за закрита. Дами и господа — имам честа да ви представя победителя!“
До Бостън оставаха четиридесет мили.
— Разкажи ни някоя история, Гарати — обади се ненадейно Стебинс. — Разкажи ни нещо интересно, за да забравим грижите.
Имаше невероятно състарен вид — Стебинс се беше превърнал в старец.
— Да — поклати глава Макврайс. Той също изглеждаше стар и помъдрял. — Разкажи нещо, Гарати.
Гарати премести поглед от единия на другия, по нищо не си приличаха тези две лица, освен по смъртната умора, изписана на тях. Той самият вече падаше от своя връх — тялото му се разяждаше от мъчещите го ужасни болки.
Гарати затвори за миг очи. Когато ги отвори, светът беше раздвоен и той с мъка го задържа на фокус.