— Знаеш ли какво? — рече Макврайс.
Гарати поклати глава. Той отпи от манерката и помаха на една възрастна двойка, седнала край пътя до надпис ГАРАТИ.
— Нямам никаква представа какво да поискам, ако спечеля — продължи Макврайс. — Не мога да се сетя за нещо, което толкова много да желая. Искам да кажа — нямам болна майка вкъщи, или пък баща на хемодиализа, или нещо подобно. Дори нямам по-малко братче, което да умира от левкемия — той се изсмя и надигна манерката.
— Ами май си прав — съгласи се Гарати.
— Така е. Цялата тая работа ми се струва абсолютно безсмислена.
— Серизно ли говориш? — учуди се Гарати. — Искаш да кажеш, че ако трябва повторно да решаваш…
— Пак така ще постъпя, но…
— Ей! — извика момчето пред тях и посочи с ръка. — Тротоари!
Най-сетне влизаха в града. Наоколо се издигаха красиви къщи, просторни дворове се зеленееха пред тях. Дворовете бяха претъпкани с хора, които размахваха ръце и викаха. На Гарати му се струваше, че всички са насядали където намерят. Седяха по земята, на столове и шезлонги — като старците от бензиностанцията, някои дори седяха на масички за пикник. Имаше и такива, които се полюшваха на детски люлки, или стърчаха над разноцветните пързалки. Гарати почувства, че в него отново се надига гняв.
„Махайте докато ви се сцепят задниците. Проклет да съм ако ви помахам. Препоръка 13. Пести си силите винаги когато можеш.“
Но не след дълго сметна, че се държи глупаво. Хората могат да си помислят, че е гроги. Та нали в края на краищата той беше „Гордостта на Мейн“. Няма нищо лошо в това да помаха на онези, които държат надпис ГАРАТИ. И на всички хубави момичета.
Край тях се нижеха странични улици и пресечни улици. Улица „Сайкамор“, „Кларк“ авеню, улица „Иксчейндж“, след нея „Джунипър“. Минаха покрай една бирария с изрисуван на витрината кон, стените й бяха облепени с портрети на Майора.
Тротоарите бяха изпълнени със зяпачи, но не повече от два реда в дълбочина. Гарати беше разочарован. Знаеше, че към центъра тълпата ще стане по-голяма, но въпреки това се чувстваше измамен. Бедният Кърли, не можа да доживее дори това.
Неочаквано от една странична уличка изскочи джипът на Майора и се изравни с основната група. Далеч напред се виждаше откъсналия се авангард.
Тълпата нададе възторжен рев. Майорът кимаше, усмихваше се и махаше с ръка. След това се обърна, изпъна се и отдаде чест на Участниците. Гарати почувства че го побиват тръпки. Очилата на Майора блестяха на следобедното слънце.
Майорът вдигна мегафона и извика:
— ГОРДЕЯ СЕ С ВАС, МОМЧЕТА! ГОРДЕЯ СЕ!
Зад гърба на Гарати, нечий глас изговори тихо, но отчетливо:
— Натруфено лайно!
Гарати обърна глава, но крачещите зад него не откъсваха напрегнати погледи от Майора (един от тях дори несъзнателно отдаваше чест, но се усети и свали ръка). Сред тях беше и Стебинс. Стебинс единствен не поглеждаше към Майора.
Джипът избръмча напред. Не след дълго Майорът се изгуби от погледите им.
Към дванадесет и половина навлязоха в центъра на Лаймстоун. Сега вече Гарати беше истински разочарован. Нищо особено нямаше в този град. Търговски квартал, три гаража за продажба на коли, „Макдоналд“, „Царят на Хамбургерите“, „Пицария“, след това индустриален район и ето че Лаймстоун свърши.
В един часа от Лаймстоун бе останал само споменът. Дребничко момче, обуто в изтъркан дънков гащеризон се присламчи към тях за около една миля, след това приседна и ги изпроводи с поглед.
Околността ставаше все по-хълмиста. За първи път през този ден Гарати усети, че се изпотява. Ризата бе прилепнала към гърба му. Черни, буреносни облаци се задаваха отдясно, но все още бяха много далеч. Приятно подухваше слаб ветрец.
— Кой е следващият голям град, Гарати? — попита Макврайс.
— Карибу, струва ми се — тъкмо в този момент се чудеше дали Стебинс е изял последния си сандвич. Стебинс му беше влязъл в главата като досаден припев от песен, който се върти и навива, докато те подлуди напълно. Беше 1:30. Дългата разходка продължаваше вече осемнадесет мили.
— И колко има до там?
Гарати беше заинтригуван дали случайно няма рекорд за най-дълго разстояние, изминато само с един отпаднал Участник. Осемнадесет мили му изглеждаха значително постижение. Приличаха му на нещо, с което човек би могъл да се гордее. Изминах осемнадесет мили. Осемнадесет.
— Попитах… — повтори с раздразнение Макврайс.
— Около тридесет мили от тук.
— Тридесет — възкликна Пиърсън. — Божичко!
— Градът е доста по-голям от Лаймстоун — каза Гарати, сякаш се оправдаваше. Дали защото този път ще е последен за толкова много момчета, може би за всички? Сигурно за всички. Само шест от всички досегашни Дълги разходки бяха завършвали отвъд щатската граница на Ню Хемпшир и само една бе стигнала до Масачузетс и според експертите, това бил рекорд, който едва ли някога ще бъде подобрен. Може би и той щеше да умре тук. Може би точно така ще стане. Но за него ще е различно. На родна земя. Помисли си, че това ще се понрави на Майора. „Той умря на родна земя“.