Гарати надигна манерката и осъзна, че е празна.
— Манерка! — извика той. — 47 иска манерка!
Един от войниците скочи от камионетката и му донесе пълна манерка. Докато се обръщаше Гарати докосна с ръка затвора на карабината. Направи го крадешком. Но Макврайс го видя.
— Защо го направи?
Гарати се усмихна смутено.
— Не знам. Нещо като да почукаш на дърво.
— Ти си симпатяга, Рей — каза Макврайс и после се изравни с крачещия пред тях Олсон, оставяйки Гарати да върви сам и по-объркан от всякога.
Номер 93 — Гарати не му знаеше името — се изравни с него отдясно. Гледаше надолу и устните му помръдваха беззвучно, сякаш четеше молитви. Тялото му се полюшваше неуверено.
— Здрасти — заговори го Гарати.
93 подскочи уплашено. В очите му имаше някаква празнота, също като празнотата в очите на Кърли, докато се бореше с вдървения си крак. „Сигурно е уморен“ — помисли си Гарати. „Разбира го и от това е още по-уплашен“. Гарати внезаапно почувства, че стомъхът му се свива.
Сенките им вече крачеха редом с тях. Беше два без петнадесет. Девет сутринта, прохладата и всички те, приседнали на тревата — това беше преди месеци.
Малко преди два се разнесе следващия слух. Гарати получи поредния нагледен урок за психологията на масите. Някой открива нещо и то мигом става обществено достояние. Слуховете се рояха със скоростта на задъханото им дишане. Очаквало се да завали. Всъщност, вероятността била доста голяма. И то съвсем скоро. Момчето с радиото казало, че дори не е изключено да ги застигне градушка. Най-смешното бе, че слуховете почти винаги се оказваха верни. И когато се разнесе поредния слух — че някой е започнал да изостава, че някой го е закъсал — никой от тях не се усъмни.
Този път беше номер 9, Еуинг, на който му бяха излезли пришки на краката и вече бе получил две предупреждения. И други бяха получили предупреждения, така че дотук нямаше нищо необичайно. Но в слухът твърдеше с увереност, че на Еуинг работата му е спукана.
Гарати предаде наученото на Бейкър и той го погледна изненадано.
— Да не е оня, черния? — попита той. — Дето е толкова черен, че чак синее?
Гарати отвърна, че не знае дали Еуинг е черен или бял.
— Ами да, черен е — обади се Пиърсън и посочи към Еуинг. Гарати можеше да види спускащите се по врата му ручейчета пот. Той с ужас забеляза, че Еуинг носи гуменки.
Препоръка 3: „Никога, повтарям, никога не носете гуменки. Няма по-бърз начин да получите пришки на краката, по време на Дългата разходка“.
— Той пристигна с мен — обясни Бейкър. — Идва от Тексас.
Бейкър ускори крачка и застигна Еуинг. Известно време двамата разговаряха, после Бейкър изостана, като внимаваше да не получи предупреждение. Лицето му бе побледняло.
— Излезли са му пришки още на втората миля. При Лаймстоун са се спукали. Сега стъпва направо в гнойта, който изгекла от мехурите.
Останалите го слушаха мълчаливо. Гарати отново си спомни за Стебинс. Стебинс беше обул маратонки. Може би той също се бореше с пришки в момента.
— Предупреждение! Предупреждение 9! Трето предупреждение, 9!
Войниците не откъсваха зорки погледи от Еуинг. Също и Участниците. Еуинг бе погълнал вниманието на всички. Едри петна пот покриваха снежнобелия му потник, който рязко контрастираше с черната кожа. Гарати виждаше съвсем ясно как при всяка крачка изпъкваха неговите мощни, гъвкави мускули. Мускули, с които би могъл да върви още много дни, но Бейкър бе казал, че стъпва в гной. Пришки и схванати мускули. Гарати потръпна. Внезапна смърт. Колкото и да си силен, колкото и да си подготвен, нищо не можеше да те предпази от пришки и скъсани мускулни влакна. Какво, по дяволите, си е мислил Еуинг, когато е обувал тия скапани гуменки?
Към тях се присъедини и Баркович. Не откъсваше поглед от Еуинг.
— Пришки! — гласът му прозвуча сякаш току-що бе обявил за курва майката на Еуинг. — Какво друго, по дяволите, можеш да очакваш от един тъп негър? Питам ви?
— Разкарай се — рече с равен глас Бейкър — или ще ти прасна един.
— Не е по правилата — отвърна Баркович и смръкна. — Запомни го, побойнико.
Но въпреки това се отдръпна. Сякаш носеше със себе си облак отровен газ.