Гарати хвърли поглед към войниците. Униформите им бяха мокри, но дори това да ги притесняваше, стараеха се да не го покажат. Лицата им бяха като издялани от камък. „Интересно, какво ли чувстват, когато трябва да застрелят някой от нас? — мислеше си Гарати. — Дали се чувстват по-силни?“ След това си спомни за момичето с табелата, спомни си как я целуна, как притисна задника й. Как опипваше гащичките й, под възтесните панталони. Тези вълнуващи спомени му вляха свежи сили.
— Тоя там отзад май не е от приказливите, а? — обади се ненадейно Бейкър. Той посочи с пръст Стебинс. Оранжевите панталони на Стебинс бяха почти черни от пропилата се влага.
— Не, не е.
Макврайс получи предупреждение, задето се забави докато си вдигаше ципа. Останалите се изравниха с него и Бейкър повтори казаното за Стебинс.
— Особняк е и какво? — отвърна Макврайс и сви рамене. — Мисля че…
— Ей — прекъсна го Олсон. Това беше първото му обаждане от доста време насам и гласът му прозвуча дрезгаво. — Имам странно усещане в крака.
Гарати внимателно погледна Олсон и съзря зрънцата на зараждащата се паника в погледа му. Беше загубил нафукания си вид.
— Какво странно? — попита той.
— Ами, сякаш мускулите ми… увисват.
— Успокой се — рече Макврайс. — С мен се случи още преди няколко часа. После ми мина.
— Наистина ли? — Олсон го погледна с облекчение.
— Ами да, щом ти казвам.
Олсон не отговори, но устните му продължаваха да помръдват. В първия момент Гарати си помисли, че сигурно шепти молитва, но после разбра, че просто брои крачките.
Внезапно прогърмяха два изстрела. Разнесе се ужасен вик, после още един изстрел.
Вдигнаха погледи за да видят, че едно момче със син пуловер и окаляни бели обувки лежи проснато в локва вода. Едната обувка се бе изула. Гарати видя, че отдолу момчето е носило бели хавлиени чорапи. Препоръка 12 ги сочеше като най-удачни.
Гарати прекрачи трупа, като завъртя глава за да не гледа. После се разнесе слуха, че са застреляли момчето защото се е забавило твърде много. Никакви пришки, никакви схванати мускули, просто се беше забавило повече от необходимото и затова бе получило картон.
Гарати не знаеше нито името му, нито номера. Очакваше да го научи от слуховете, но така и не стана. Може би никой не го знаеше. Може би и то е било особняк, като Стебинс.
Бяха изминали близо двадесет и пет мили от началото на Дългата разходка. Наоколо се сменяха гори и поля, от време на време пресичаха някой изоставен път, мяркаха се самотни ферми и малки групички зяпачи, които ги чакаха търпеливо за да ги посрещнат с възторжени възгласи, независимо от упорития ръмеж. Една старица ги гледаше без да мига, под големия си черен чадър, не им помаха, дори не ги поздрави. Просто ги следеше с воднистите си очи как минават край нея. Стоеше съвършено неподвижно, с развети от вятъра поли и не даваше никакви признаци на живот. На средния пръст на дясната й ръка се виждаше масивен пръстен с пурпурен камък.
Пресякоха някакъв изоставен прелез — релсите бяха ръждясали и обрасли с трева. Някой се препъна, падна, получи предупреждение, после се изправи и закрачи с окървавено коляно.
До Карибу оставаха само тринадесет мили, но тъмнината щеше да настъпи преди да стигнат града. „Не знае що е отдих злото — помисли си Гарати.“ Тази мисъл му се стори смешна и той се разсмя.
Макврайс го погледна внимателно.
— Започваш да се изморяваш, а?
— Не — рече Гарати. — вече съм уморен. — Той изгледа с любопитство Макврайс. — Да не искаш да кажеш, че ти не си?
— Можеш да танцуваш с мене вечно този танц, Гарати, и аз никога не ще се уморя — отвърна Макврайс. — Ще си изтрием обувките в пътека от звезди и ще крачим с главите надолу по Луната.
Той прати на Гарати въздушна целувка и избърза напред.
Към четири без петнадесет небето се проясни напълно и на запад се издигна разноцветна дъга, а слънцето грейна изпод облаци с позлатен край. Косите му лъчи оцветиха прясно разораните ниви, покрай които минаваха, черната земя рязко контрастираше със зелените хълмове отзад.
Шумът на камионетката беше едва доловим, почти успокояващ. Гарати отпусна глава на гърдите си и без да забавя ход се унесе в дрямка. Някъде далеч напред ги очакваше Фрипорт. Нямаше да го зърне нито тази нощ, нито утре. Неизброимо много крачки. Дълъг път. Главата му бе пълна с прекалено много въпроси и прекалено малко отговори. Цялата Разходка не беше нищо друго освен една огромна въпросителна. Помисли си, че в това сигурно има някакво дълбоко значение. Така трябва да е. Тук, може би се криеха отговорите на всички въпроси, трябва само да продължава да върви и да внимава да не изостане. Само да можеше…