Кракът му шляпна в локва, той се сепна и се пробуди. Пиърсън го погледна с любопитство и намести очилата на носа си.
— Видя ли го онова момче, дето се спъна и си обели коляното, когато пресичахме прелеза?
— Да. Не беше ли Зак?
— Точно така. Току-що чух, че раната му продължавала да кърви.
— Колко още има до Карибу, маниак? — запита го някой.
Гарати се огледа. Беше Баркович. Пъхнал бе смешната си шапка за дъжд в задния джоб, където се поклащаше предизвикателно.
— Откъде, по дяволите, да знам?
— Ами нали си оттук, бе?
— Около седемнадесет мили — рече му Макврайс. — Айде, вдигай си чуковете, дребосък такъв.
Баркович го погледна обидено и се отдалечи.
— Ама и тоя си го бива — рече Гарати.
— Не му позволявай да ти влезе под кожата — отвърна Макврайс. — Съсредоточи се върху ходенето и ще го удариш в земята.
— Разбрано, тренер.
Макврайс потупа Гарати по рамото.
— Победата ти е в кърпа вързана, момчето ми.
— Сякаш вървим вечно, не ти ли се струва?
— Да.
Гарати облиза устни, искаше му се да каже още нещо, но не знаеше точно какво.
— Чувал ли си, че пред очите на удавника преминава целия му живот?
— Мисля, че съм чел някъде за това. Или съм го гледал в някой филм.
— Как мислиш, дали същото може да стане и с нас? Тук, на Разходката?
Макврайс се престори че потреперва.
— Боже, надявам се, че не.
Гарати замълча за миг, после рече:
— А мислиш ли… няма значение. По дяволите.
— Не, кажи. Какво да мисля?
— Мислиш ли, че бихме могли да прекараме остатъка от живота си на този път? Този остатък, който ще имаме ако не… е, знаеш.
Макврайс пъхна ръка в джоба и извади пакет цигари „Мелоу“.
— Пушиш ли?
— Не.
— Аз също — рече Макврайс и пъхна една цигара в устата. После извади кибрит, с рецепта за доматен сос на кутийката. Запали, пое дълбоко дима и го изкашля. Гарати си спомни за препоръка 10: „Пази дъха си. Ако пушиш, откажи се по време на Дългата разходка“.
— Надявах се, да се науча — опита се да се оправдае Макврайс.
— Гадост, нали? — отбеляза тъжно Гарати.
Макврайс го погледна изненадано и след това захвърли цигарата.
— Да — отвърна той. — Мисля, че е точно така.
Към четири дъгата се загуби. Дейвидсън, 8, изостана и закрачи с тях. Беше хубаво на вид момче, ако не се смята акнето, покрило челото му.
— Този Зак, хич не е добре — каза Дейвидсън. Предишния път, когато Гарати го бе видял носеше малка раница, но очевидно я бе хвърлил някъде.
— Още ли кърви? — попита Макврайс.
— Като заклано прасе — Дейвидсън поклати глава. — Смешно, как понякога нещата се преобръщат, нали? Човек се спъне, падне и само се одраска. А той има нужда от шев — Дейвидсън посочи надолу. — Вижте това.
Гарати погледна. Тук-там по настилката се виждаха тъмнокафяви петна.
— Кръв?
— Ами не е меласа — отвърна мрачно Дейвидсън.
— Уплашен ли е? — попита дрезгаво Олсон.
— Каза че не му пука — изръмжа Дейвидсън. — Но аз съм уплашен — очите му бяха големи и сиви. — Страх ме е за всички нас.
Продължиха да вървят. Бейкър посочи още една табела с надпис ГАРАТИ.
— Майната им — каза Гарати без да вдига глава. Не откъсваше очи от капките кръв, сякаш бе някой бледолик ловец по стъпките на ранен индианец. Следите се виеха около бялата осева линия.
— Макврайс — проговори Олсон. През последните няколко часа гласът му ставаше все по-тих. Гарати реши, че харесва Олсон независимо от надутото му изражение. Хич не му се искаше Олсон да се поддаде на страха, но изглежда точно това бе станало.
— Какво? — отвърна Макврайс.
— Не ми минава. Това за отпускането на мускулите, дето ти казах по-рано. Не ми минава.
Макврайс мълчеше замислено. Огрян от лъчите на залязващото слънце, белегът на лицето му изглеждаше по-бял от всякога.
— Имам чувството, че всеки миг краката ми ще се подкосят. Сякаш губя равновесие. Нали това няма да стане? Нали? Нали? — гласът на Олсон постепенно се повиши.
Макврайс продължаваше да мълчи.
— Ще ми дадеш ли една цигара? — попита Олсон с малко по-спокоен тон.
— Да. Задръж целия пакет.
С обиграна ловкост Олсон запали цигара, като сви клечка в шепи и после се опули на един от войниците, които го наблюдаваха от платформата.
— Близо час вече как ме държат под око. Мисля, че имат шесто чувство за тази работа — той повиши глас. — Харесва ви, нали, а, момчета? Харесва ви? И това е самата проклета истина, нали?
Няколко Участника се извърнаха, погледнаха го учудено и после продължиха напред. Гарати също не искаше да гледа. В гласа на Олсон се долавяше истерия. Войниците бяха впили в него безстрастни погледи. Гарати се зачуди дали вече се е разнесъл слухът за Олсон и тази мисъл го накара да потрепери.