Към четири и половина бяха изминали тридесет мили. Скрито наполовина зад хоризонта, слънцето ги гледаше с едничкото си огненочервено око. Облаците се бяха преместили на изток и небето над тях беше тъмносиньо. Гарати отново се върна към мисълта за неговия хипотетичен удавник. Всъщност, не чак толкова хипотетичен. Спускащата се нощ беше като мътна вода, която скоро щеше да ги залее.
Внезапно в душата му започна да се надига паника. Като в желязна прегръдка го стегна ужасяващата увереност, че това е последния ден от живота му. Искаше му се денят никога да не свършва. Да продължи вечно. Искаше му се здрачът да няма край.
— Предупреждение! Предупреждение 100! Трето предупреждение 100!
Зак се огледа. Очите му бяха мътни, замаяни. Десният му крачол бе подгизнал от кръв. Изведнъж той се втурна напред. Премина през Участниците като футболен нападател стиснал топка в ръка. Бягаше със същото замаяно изражение на лицето.
Камионетката пое след него. Зак чу че го наближава и побягна още по-бързо. Имаше нещо уродливо и мъчително в това бягане. Раната на крака му се отвори отново. Миг преди преди Зак да премине през основната група отпред, Гарати видя, че по крака му се стича свежа кръв, която пръскаше всичко наоколо при всяка крачка. Зак изкатери насрещния склон и за миг се очерта на върха като черна врана, разперила крила на фона на аленото небе. После изчезна и камионетката го последва. Двамата войници, които бяха скочили от камионетката, закрачиха редом с тях, гледайки безизразно напред.
Никой не проговори. Всички слушаха напрегнато. Известно време не се чуваше нищо. Ужасно дълга им се стори тази пауза. Само птичките в полето тихичко пееха и някъде високо над тях бръмчеше самолет.
Изведнъж се разнесе изстрел и след кратка пауза втори.
— За по-сигурно — обади се някой.
Когато изкачиха хълма видяха, че камионетката е спряла на банкета на около половин миля пред тях. От ауспуха излизаше синкав дим. Нямаше никаква следа от Зак. Абсолютно никаква.
— Къде е Майора? — изкрещя някой. В гласът се долавяше зараждащата се паника. Викаше момче с изострена като куршум глава на име Грибъл, 48. — Искам да видя Майора, за Бога! Къде е той?
Войниците не отговориха и продължиха да крачат от двете страни на пътя. Никой не отговори.
— Да не би да произнася поредната си реч? — продължи гневно Грибъл. — Това ли прави сега? Е, добре, той е убиец! Аз… аз ще му го кажа! Мислите, че няма, така ли? Ще му го кажа право в очите! — в гнева си той забави ход, почти спря и войниците за пръв път го погледнаха с интерес.
— Предупреждение! Предупреждение 48!
Грибъл ги погледна изненадано и после ускори крачка. Сведе глава и загледа краката си. Не след дълго застигнаха спрялата камионетка и тя отново запъпли редом с тях.
В 4:45 Гарати реши да обядва — нагълта една туба с рибен концентрат и няколко бисквити със сирене и ги поля с вода от манерката. Наложи си с воля да спре. Манерка можеш да получиш по всяко време, но нови концентрирани храни ще раздадат едва утре в девет… а през нощта ще има нужда от подкрепление. По дяволите, сигурно ще има страхотна нужда!
— Може да е въпрос на живот и смърт — рече Бейкър. — но както гледам хич не си загубил апетит.
— Не мога да си позволя този лукс — отвърна Гарати. — Хич не ми харесва идеята, че бих могъл да припадна от умора или глад към два часа сутринта.
Това наистина бе ужасно неприятна възможност.Вървиш и не усещаш какво става. И нищо няма да почувстваш. Просто се събуждаш във вечността.
— каква мисъл само, а? — попита тихо Бейкър.
Гарати го погледна. Огряно от меките лъчи на залязващото слънце, лицето на Бейкър имаше нежен, детински изглед.
— Да. За какво ли не си мислиш тук.
— И за какво например?
— Ами, например за него — Гарати посочи с пръст към вървящия недалеч зад тях Стебинс. Панталоните му вече бяха изсъхнали. Лицето му имаше мрачен изглед. Още не бе изял последния си сандвич.
— И какво за него?
— Чудя се какво търси тук и защо не говори. И дали ще живее, или ще умре.
— Гарати, ние всички ще умрем.
— Но, надявам се, не тази нощ — рече Гарати. Продължаваше да говори тихо, но усети, че потреперва. Не знаеше дали Бейкър го е видял. Бъбреците му се свиха в болезнен спазъм. Обърна се, разкопча ципа и закрачи заднешком.
— А какво мислиш за Наградата? — попита Бейкър.
— Не виждам много смисъл да мисля отсега за нея — отвърна Гарати и продължи да уринира. Не след дълго привърши, вдигна си ципа и се обърна, доволен че е изпълнил операцията без да получи нито едно предупреждение.