— Аз си мисля за нея — каза със замечтан глас Бейкър. — Не толкова за самата Награда, колкото за парите. За всичките тези пари.
— Богатите не ги пускат в Небесното царство — произнесе Гарати. Гледаше краката си — единствено те стояха между него и възможността да открие дали има такова нещо като Небесно царство.
— Алилуя — рече Олсон. — След службата ще има закуски. — Ти да не си вярващ? — запита той Гарати.
— Не, не съвсем. Но не съм и сребролюбец.
— Би могъл да станеш, ако беше израснал на доматена супа и огризки — каза Бейкър. — И месо само когато баща ти намери някоя временна работа.
— Сигурно ще има разлика — съгласи се Гарати и млъкна, чудейки се дали да продължи разговора. — Но това не винаги е най-важното — видя че Бейкър го гледа неразбиращо и дори малко презрително.
— Не можеш да го вземеш с теб, това ли ще кажеш сега? — намеси се Макврайс.
Гарати погледна към него. На лицето на Макврайс отново бе изписана онази дразнеща, подигравателна усмивка.
— Не е ли така? — попита той. — Нищо не носим с нас, когато идваме на този свят и нищо не можем да вземем, когато си отиваме.
— Да, но периодът между тези две събития би бил по-приятен ако бъде прекаран в охолство, не мислиш ли? — каза Макврайс.
— О, охолство, по дяволите — пресече го Гарати. — Ако някой от главорезите, дето се подрусват горе на камионетката ти тегли куршума, на този свят не ще има лекар, който да успее да ти върне живота с преливане на двайсетачки и петдесетачки.
— Още не съм умрял — рече тихо Бейкър.
— Да, но скоро може да бъдеш — изведнъж на Гарати му се стори, че е много важно да им обясни какво има предвид. — Какво ще стане ако спечелиш? Представи си, че прекараш следващите шест месеца в обмисляне какво да правиш с парите — майната й на Наградата — и първият път, когато излезеш да си купиш онова което си намислил, някоя кола те прегази?
Харкнес се бе приближил към тях и вървеше редом с Олсон.
— Не и аз, момчето ми — намеси се той. — Първото нещо, като спечеля ще бъде да си купя цяла флотилия „Шевролети“. Спечеля ли, никога вече няма да ходя.
— Ти не ме разбра — отвърна Гарати, по-изтощен от всякога. — Дали ядеш доматена супа, или филе от жираф, дали живееш в бордей или в замък — теглят ли ти куршума това вече няма никакво значение за теб. Пъхат те в охладителна камера като Зак или Еуинг и край. Това, което искам да кажа е, че трябва да живееш докато можеш. Ако хората можеха да живеят така, ден за ден, щяха да са далеч по-щастливи.
— О, какъв златен потоп от тъпотии — възкликна Макврайс.
— Така ли? — ядоса се Гарати. — А ти колко време се отдаде на планиране?
— Е, сега, когато вече си пооправих възгледите, истина е че…
— Истина е, разбира се — прекъсна го мрачно Гарати. — Единствената разлика е, че в момента всички умираме.
След думите му настъпи гробна тишина. Харкнес свали очилата си и започна да ги бърше. Олсон имаше още по-блед вид. Гарати съжали, че беше така прям, но го бяха ядосали.
После някой отзад извика:
— Чуйте се само какви ги дрънкате!
Гарати се обърна, уверен че е извикал Стебинс, макар никога да не бе чувал гласа му. Но Стебинс мълчеше. Погледът му бе сведен към пътя.
— Май се отнесох нещо — промърмори си Гарати, макар че не той бе отнесен. Отнесоха Зак. — Някой да иска курабийка?
Той раздаде на околните курабийки. Наближаваше пет. Слънцето сякаш се бе подпряло наполовина зад хоризонта. Или Земята бе спряла да се върти. Тримата или четирима бързаци, които в началото се откъснаха сега бяха изостанали и се намираха само на петдесетина ярда от основната група.
На Гарати му се струваше, че пътят е непрестанен низ от стръмнини, без никакви спускания между тях. Тъкмо си мислеше, че ако продължават да се изкачват все така, току виж им потрябвали кислородни апарати и изведнъж кракът му се заплете в захвърлен на пътя колан с концентрати. Той се огледа изненадано. Коланът беше на Олсон. Подпрял ръце на кръста той се оглеждаше с изненадано изражение.
— Аз го изпуснах — рече той. — Исках да извадя нещо за ядене и изведнъж го изпуснах — Олсон се разсмя, сякаш да покаже колко глупава е цялата случка. После смехът му секна. — Гладен съм — каза той.
Майорът обича хора, които са готови да се разкъсат за победата — нали това им бе казал Олсон, след като получи номера си? Олсон вече нямаше вид, че е готов да се разкъса за победата. Гарати огледа джобовете на неговия колан. Останали му бяха три тубички с концентрирана храна, плюс бисквитите и сиренето. Сиренето беше доста изсъхнало.