— В този момент едва ли някой от нас изглежда добре — каза Макврайс.
Отново настъпи тишина. За пръв път Гарати почувства болка в краката. И не толкова в краката, колкото в стъпалата. Забеляза, че несъзнателно е почнал да стъпва на външния край на ходилата си, но от време на време отпускаше цяло стъпало на пътя и тогава потръпваше от болка. Той вдигна ципа на якето и обърна яката. Въздухът беше влажен и хладен.
— Ей! Вижте там! — извика с весел глас Макврайс.
Всички обърнаха глави на ляво. Минаваха покрай гробище на върха на затревен хълм. Обградено бе с ниска, каменна ограда и вътре мъглата се стелеше сред надгробните камъни. Един ангел с прекършено крило ги гледаше с празен поглед. На стария ръждясал пилон, останал кой знае откога, беше кацнала врана.
— Ето го и първото гробище — каза Макврайс. — От твойта страна е, Рей, значи губиш по точки. Спомняш ли си тази игра?
— Прекалено много говориш — пресече го Олсон.
— Какво, не ти ли харесват гробищата, Хенри, стари приятелю? Тихо и уюутно местенце, както бе казал поетът. Един чудесен, непромокаем ковчег…
— Я млъквай!
— Ах немирник такъв — отвърна Макврайс. Белегът му отново бе побледнял. — Хич не ти харесва мисълта, че можеш да умреш, а? Така ли е, Олсон? Или както бе казал поетът: „не смъртта, а забравата вечна във гроба е страшна“. Това ли те тревожи, малкия? — Макврайс поде с приповдигнат глас. — По-весело, момчета! Ще грейнат отново слънчеви дни…
— Остави го на мира — каза тихо Бейкър.
— Защо? Заел се е да се убеди, че няма нищо лошо в това да приседне за малко. И че няма нищо лошо в това да легнеш и да умреш. Е, няма да му позволя да се измъкне така лесно.
— Ако той не умре, ще трябва да умреш ти — каза Гарати.
— Да, спомням си — отвърна Макврайс и отново надари Гарати с подигравателната си усмивчица. После изражението му се промени, лицето му пламна от гняв и Гарати се отдръпна, почти уплашен. — Той е този, който го забравя непрестанно. Е този глупак.
— Не искам повече да участвам — проплака Олсон. — До гуша ми дойде.
— Да си скъсаш задника — обърна се към него Макврайс. — Нали така го каза? Майната му! Защо тогава просто не легнеш и не умреш?
— Остави го на мира — повтори Гарати.
— Слушай, Рей…
— Не, ти слушай. Стига ми един Баркович. Остави го да се оправя сам. Спомни си, никакви мускетари.
Макврайс го гледаше усмихнат.
— Добре, Гарати. Печелиш.
Олсон мълчеше. Беше концентрирал вниманието си да ги вдига и да ги спуска.
В шест и половина настъпи пълен мрак. Карибу, само на шест мили от тях, се виждаше като слабо сияние на хоризонта. Тук-там се срещаха нетърпеливи зяпачи, които бяха излезли да ги посрещнат пред града. Останалите изглежда се бяха прибрали за вечеря. Студената мъгла неприятно щипеше краката на Гарати. Провиснала бе между хълмовете като отпуснати гирлянди. В небето над тях звездите блестяха все по-ярко, Венера, Голямата мечка. Открай време го биваше да разпознава съзвездията. Посочи на Пиърсън Касиопея, но той изръмжа нечленоразделно.
Замисли се за Джен — неговото гадже — и после се почувства виновен, задето бе целунал момичето на пътя. Вече не можеше да си спомни как изглежда, но тогава го бе развълнувала. Най-вълнуващо бе, когато я притисна отзад — какво ли щеше да стане, ако бе пъхнал ръка между краката й? При тази мисъл усети напрежение в слабините си, което го накара да потръпне.
Джен имаше дълга почти до пояса коса. Беше на шестнадесет. Гърдите й не бяха така развити като на момичето, което бе целунал. Доста често си бе играл с тях. Това го побъркваше. Не му позволяваше да прави любов с нея и той не знаеше как да я накара. Искаше й се, но не му даваше. Гарати знаеше, че някои момчета ги бива за това, знаят как да накарат едно момиче да им даде, но той като че ли не умееше да го прави — нямаше дастатъчно воля за да я убеди. Зачуди се колко ли от Участниците са девствени. Грибъл бе нарекъл Майора убиец. Дали Грибъл беше девствен? Реши, че сигурно е.
Навлязоха в границите на Карибу. Посрещна ги огромна тълпа, виждаше се и микробуса на една телевизионна компания. Пътят бе огрян от мощни светлини. Сякаш изведнъж бяха пристъпили в лагуна от топла слънчева светлина.
Един възпълен репортер облечен с костюм се присламчи към тях и започна да пъха издължения си микрофон ту в един, ту в друг Участник. Зад него притичваха двама техници, развивайки дългия кабел.
— Как се чувствате?
— Добре. Мисля, че се чувствам добре.
— Чувствате ли умора?
— Е, да, нали знаете. Да. Но все пак се чувствам добре.
— Как преценявате шансовете си на този етап?
— Ами, не знам… добри, мисля. Чувствам се доста силен.