После репортерът запита едно едро, яко момче на име Скрам какво мисли за Голямата разходка. Скрам се ухили и рече, че това било най-шибаното нещо, което някога е виждал. Репортерът се намръщи и даде знак на техниците да прекъснат. Един от тях му кимна уморено.
Не след дълго кабелът свърши и репортерът пое обратно към микробуса. Тълпата, привлечена както от телевизионния екип, така и от Участниците в Дългата разходка, ревеше ентусиазирано. Тук там се издигаха портрети на Майора с още незасъхнало печатарско мастило. От време на време камерите показваха тълпата и тогава зяпачите ревяха още по-ентусиазирано и махаха на леля Бети или чичо Фред.
Завиха зад един ъгъл и минаха покрай малък магазин. Собственикът, дребен мъж с бели панталони бе извадил отпред хладилна витрина с разхладителни напитки, над която висеше надпис:
УЧАСТНИЦИ В ДЪЛГАТА РАЗХОДКА, ПОЧЕРПЕТЕ СЕ ЗА НАША СМЕТКА!
ЗА ВАС СЕ ГРИЖИ МАГАЗИН „ИВ“!
Наблизо бе спряла полицейска кола и двама полицаи обясняваха търпеливо на Ив — нещо което вероятно често им се налагаше, че правилата не позволяват зрителите да подпомагат япо какъвто и да било начин — включително с разхладителни напитки Участниците.
Минаха покрай печатницата на Карибу, масивна мрачна сграда, издигната на брега на река с мътни води. Работниците се бяха наредили покрай оградата и ги поздравяваха окуражаващо. Когато край тях минаваше последния Участник — Стебинс — зазвуча свирка и всички се втурнаха към работните си места.
— Тебе пита ли те? — изръмжа нечий глас до Гарати. Той се обърна уморено и погледна към Гари Баркович.
— Кой и какво да ме е питал?
— Репортерът бе, тъпчо. Пита ли те как се чувстваш?
— Не, не стигна до мен — искаше му се час по-скоро Баркович да се махне. Искаше му се час по-скоро да изчезне болката в ходилата.
— А мене ме попита — каза Баркович. — И знаеш ли какво му казах?
— Хм.
— Казах му, че се чувствам страхотно — рече предизвикателно Баркович. Шапката продължаваше да се поклаща от задния му джоб. — Казах му, че се чувствам силен. Казах му, че съм готов да крача вечно. И знаеш ли какво още му казах?
— О, що не млъкнеш? — изпъшка Пиърсън.
— Кой те пита пък тебе, грозен дългуч такъв? — отвърна Баркович.
— Махай се — намеси се Макврайс. — Боли ме главата от теб.
Баркович се отдръпна с обидено изражение, избърза напред и сграбчи Коли Паркър.
— Пита ли те как…
— Разкарай се оттук преди да откъсна сополивия ти нос и да те накарам да го изядеш — озъби се Коли Паркър. Баркович бързо се отдалечи от него. За Коли Паркър се говореше, че е гадно копеле.
— Като го слушам и ми избиват чивийте — каза Пиърсън.
— Драго ще му е да го научи — отвърна Макврайс. — Това му доставя удоволствие. Освен това е казал на репортера, че смята да танцува на гробовете ни. Сигурен съм че така ще стане. Тази мисъл му дава сили да ходи.
— Следващият път, когато се приближи към мен ще му подложа крак — намеси се с отпаднал глас Олсон.
— Тц-тц — каза Макврайс. — Правило номер 8: „Не пречи на другите Участници.“
— Знаеш какво можеш да направиш с твоето Правило — отвърна с немощна усмивка Олсон.
— Внимавай — ухили се на свой ред Макврайс — че нещо взе да ставаш опасен.
Около седем темпото, което бе спаднало почти до долната граница, отново започна да се покачва. Беше студено и бързия вървеж загряваше тялото. Пътят сви към широк надлез, по който минаваше магистралата и няколко зяпачи, седнали под голям стъклен навес ги посрещнаха с радостни викове, прекъсвани от лакомо хрупкане на пуканки.
— Няма ли да се присъединим към магистралата някъде по-нататък? — попита Бейкър.
— В Олдтаун — каза Гарати. — След около сто и двадесет мили.
Харкнес подсвирна със стиснати зъби.
Не след дълго стигнаха центъра на Карибу. От старта ги деляха четиридесет и четири мили.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
„Най-вълнуваща ще е онази телевизионна игра, в която загубилият губи живота си“
Чък Барис, създател на телевизионни игри
Всички бяха разочаровани от Карибу.
По нищо не се отличаваше от Лаймстоун.
Тълпата беше по-голяма, но иначе това беше поредното малко провинциално градче — няколко магазина, една-две бензиностанции, търговски център, в който, ако се съдеше по разлепените навсякъде обяви вървеше „НАШАТА СЕЗОННА РАЗПРОДАЖБА С НАМАЛЕНИ ЦЕНИ“, и парк, с някакъв военен мемориал. Миниатюрен училищен духов оркестър ги посрещна с Националния химн, после злобно изсвири няколко марша и завърши програмата с едно бойко изпълнение на „Напред към Претория“.