Отново се появи жената, която бе вдигнала шум на кръстопътя по-рано през деня. Продължаваше да търси своя Пърси. Този път дори успя да се промъкне през полицейския кордон и затича по пътя. Разблъска вървящата наблизо група момчета и без да иска събори едно от тях. Ревеше с цяло гърло на Пърси да се върне у дома. Войниците вдигнаха карабини и за миг всички си помислиха, че майката на Пърси щи получи своя картон за намеса. Но едно от ченгетата я сграбчи отзад и успя да я извлече сред тълпата. Приседнал на варел с надпис „ПАЗЕТЕ ЧИСТ МЕЙН!“, един малчуган дъвчеше замислено хотдог и гледаше как полицаите натикват майката на Пърси в патрулната кола. Всъщност, майката на Пърси си остана единственото знаменателно събитие докато преминаваха Карибу.
— Какво следва след Олдтаун, Рей? — попита Макврайс.
— Да не съм ти ходеща карта — рече раздразнено Гарати. — Бангор, струва ми се. После Оугюста… После Китъри и щатската граница, на около триста и тридесет мили оттук. Приблизително. Е? Ще ме оставиш ли на мира?
— Триста и тридесет мили! — подсвирна някой.
— Направо не е за вярване — отбеляза помръкнало Харкнес.
— Цялата тая история не е за вярване — каза Макврайс. — Чудя се, къде ли се е скрил Майора?
— Ударил го е на живот в Оугюста.
Всички се разсмяха и Гарати отбеляза с изненада, че само за десет часа Майорът се е превърнал от Бог в мамон2.
Останали бяха деветдесет и пет. Но дори и това не бе най-лошото. Най-лошото беше, когато неволно си представяше, че Макврайс или Бейкър получават картон. Или Харкнес, с неговата глупава фиксидея да напише книга. Той се постара да прогони от ума си тези опасни мисли.
Веднага щом отминаха Карибу пътят опустя. От време на време подминаваха някое празно кръстовище и после дълго крачеха в мигащата светлина на светофарите. Далеч в полето изсвири влак. Луната осветяваше с меко сияние обвитото в мъгла поле и му придаваше тайнствен и загадъчен вид.
Гарати отпи глътка вода.
— Предупреждение! Предупреждение 12! Последно предупреждение 12!
Номер 12 беше момче на име Фентър, което носеше сувенирна фанелка с надпис: „АЗ СЕ ВОЗИХ НА ЛИФТА ДО ПЛАНИНА ВАШИНГТОН“. Фентър нервно облизваше устни. Някой им обясни, че преди известно време му се схванал крака. Гарати не почувства почти нищо, когато десетина минути по-късно го застреляха. Беше прекалено уморен. Когато заобикаляше трупа на момчето видя нещо да проблясва в шепата му. Беше медал „Сейнт Кристофър“.
— Ако се измъкна жив оттук, — поде неокаквано Макврайс — знаш ли какво съм намислил да направя?
— Какво? — попита Бейкър.
— Ще лъскам пръчката докато ми посинее оная работа. Никога през живота си не съм се чувствал по-възбуден.
— Наистина ли? — попита Гарати.
— Абсолютно — увери го Макврайс. — Сигурно и на теб щях да съм ти навит, Рей, ако не беше толкова брадясъл.
Гарати се изсмя.
— Красивият принц, ето кой съм аз — продължи Макврайс. Той бавно вдигна ръка и докосна белега на лицето си. — Липсва ми само Спящата красавица. Готов съм да я събудя с най-страстната целувка на света и после двамата ще препускаме до края на света. Или поне до следващия „Холидей ин“.
— Ще вървите — поправи го беззвучно Олсон.
— А?
— Ще вървите до края на света.
— Добре де, ще вървим до края на света — съгласи се Макврайс. — И в двата случая любовта ни ще бъде истинска. Вярваш ли в истинската любов, скъпи Хенк?
— Вярвам в здравото чукане — рече Олсон и Арт Бейкър избухна в смях.
— Аз вярвам в истинската любов — каза Гарати и в същия миг съжали за думите си. Прозвучаха наивно.
— А искаш ли да научиш защо аз не вярвам? — попита Олсон. Той погледна към Гарати и му се ухили измъчено. — Попитай Фентър. Попитай Зак. Те ще ти отговорят.
— Никак не ми харесва това отношение — порица го Пиърсън. Изскочил бе ненадейно от тъмнината и сега крачеше с тях. Пиърсън накуцваше, не тежко, но все пак се забелязваше.
— Защо не? — каза Макврайс. Той помисли и добави с тайнствен глас: — Никой не обича мъртвите.
— Едгар Алън По ги е обичал — рече Бейкър. — В училище писах доклад за него и в материалите, които използвах се казваше, че имал склонност към некро…
— Некрофилия — довърши Гарати.
— Да. Точно така.
— Това пък какво е? — попита Пиърсън.
— Това означава, че изпитваш желание да спиш с умряла жена — обясни Бейкър. — Или умрял мъж, ако си жена.
— Или ако си плод — подхвърли Макврайс.
— Как, по дяволите, стигнахме дотук? — изпъшка Олсон. — Някой може ли да ми каже как стана така, че взехме да си говорим за чукане с мъртъвци? Това е ужасно гадно.