— Предупреждение! Предупреждение 47!
Някой заби лакът в ребрата му.
— За тебе става дума, момче. Събуди се — насреща му се хилеше Макврайс.
— Колко е часа? — попита пресипнало Гарати.
— Осем и половина.
— Но значи съм…
— Задрямал преди часове — довърши Макврайс. — Познато ми е това чувство.
— Да, май е така.
— Всичко е от умът ти — обясни Макврайс. — Дава си почивка. Де да можеха и краката ни, а?
Гарати си помисли, че спомените са като начертана в прахта линия. Колкото по-назад се връщаш, толкова по-трудно е да се различи тази линия. Докато най-накрая остане само равен пясък и черната дупка, от която си се появил. Донякъде спомените са като пътя. Тук, в този момент всичко е реално и истинско, но пътят от девет тази сутрин е някъде далеч назад и съвсем незначителен.
Дългата разходка продължаваше вече близо петдесет мили. Разнесе се слухът, че точно на петдесетата миля ги чакал Майорът със своя неизменен джип, за да произнесе тържествена реч. Гарати реши, че това е поредната конска фъшкия.
Заизкачваха се по дълъг и доста стръмен склон и Гарати се изкуши дали да си свали якето. Реши да не го сваля. Вместо това го разкопча, обърна се и близо минута крачи заднешком. Зад тях мъждукаха светлините на Карибу и той си спомни за жената на Лот, която погледнала назад и после се превърнала в стълб от сол.
— Предупреждение! Предупреждение 47! Второ предупреждение 47!
На Гарати му трябваха наколко секунди за да осъзнае, че става дума за него. Изведнъж отново започна да изпитва страх. Сети се за безименното момче, което умряло защото твърде често забавяло. Дали и с него не ставаше същото?
Огледа се. Макврайс, Харкнес, Бейкър и Олсон се бяха втренчили в него. Олсон направо се беше опулил. В мрака съвсем ясно се виждаше напрегнатото му лице. Олсон беше надживял вече шестима. Искаше да превърне Гарати в щастливият седми. Искаше Гарати да умре.
— Какво си се оцъклил, бе? — попита го раздразнено Гарати.
— Нищо — отвърна Олсон и плъзна поглед встрани. — Няма нищо.
Гарати закрачи уверено, като размахваше ръце. Беше девет без двайсет. В единадесет без двайсет — на около осем мили по-надолу по пътя — отново ще е чист. Изпитваше налудничавото желание да се развика, че може да го направи, че няма нужда да се разнася слухът за него, че няма да им достави удоволствието да получи картон… поне засега.
Ниската мъгла започна да се стеле и по пътя. Очертанията на момчетата плуваха из нея като тъмни острови. На петдесетата миля от началото на Разходката преминаха покрай един малък, изоставен гараж с ръждясала бензинова помпа отпред. Не беше нищо повече от едно неясно очертание в мъглата. Единствената светлина идваше от флуоресцентните лампи на телефонната будка наблизо. Майорът не се появи. Никой не се появи.
Пътят направи широк завой и пред тях изникна голяма жълта табела. Още преди да стигнат до нея, вече се бе разнесъл слухът, но Гарати можа да прочете сам какво пише:
СТРЪМЕН СКЛОН. КАМИОНИТЕ ДА ПРЕМИНАТ НА ПО-НИСКА ПРЕДАВКА.
Разнесоха се охкания и пъшкания. Някъде напред се чу веселият глас на Баркович:
— Дай газ, момчета! Кой иска да се надпреварва с мен до върха?
— Затваряй си мръсната уста, смахнат дребосък — промълви някой заплашително.
— Затвори ми я ти, тъпчо! — изкрещя Баркович. — Ела тука и ми я затвори!
— Побъркал се е — каза Бейкър.
— Не — отвърна Макврайс. — Просто загрява. Такива като него бавно загряват, но загреят ли веднъж…
— Мисля, че няма да мога да изкача този хълм — рече Олсон с ледено спокойствие в гласа. — Не при четири мили на час.
Хълмът се издигаше пред тях. Почти бяха стигнали в основата му. Върхът не се виждаше — беше забулен в мъгла. „Може да се издига безкрайно, кой знае?“ — помисли си Гарати.
Всички гледаха нагоре.
Гарати откри, че ако не откъсваш поглед от краката за известно време, положението не изглежда чак толкова тежко. Вперваш очи в едно тясно пространство на пътя между обувките си и тогава започва да ти се струва, че крачиш по равна местност. Разбира се, няма никакъв начин да се излъжеш, че не се задъхваш мъчително и гърлото ти не пресъхва от напрежение, защото точно това става.
Колкото и странно да бе, отново се разнасяха слухове — изглежда на някои им стигаше дъхът за това. Говореше се, че хълмът се издигал на четвърт миля височина и че досега не е имало случай, някой Участник да получи картон на този хълм. После се разнесе нов слух — че само последния път трима Участници са получили картон тук. След това слуховете пресъхнаха.