Пътят продължи нагоре. Не след дълго припадна Толанд, един войник остана край проснатото в безсъзнаие тяло и след неизменните три предупреждения го застреля в главата. На Гарати му се струваше, че вече цял месец изкачват този хълм. Да, сигурно ще е вече месец и това не е нищо, като се има предвид, че вървят вече трета година. Той се изкикоти, отпи още вода, изплакна си устата и преглътна. Никакви мускулни крампи. Получи ли крампа — свършен е. Не че не може да се случи. Всъщност, повече от възможно е, защото изглежда, че някой е натопил обувките му в нагорещено олово, докато е зяпал встрани.
Девет от момчетата вече не са сред тях и трима от тези девет получиха картони тук, на този хълм. Майорът бе казал на Олсон, че трябва да се спукат от ходене и изглежда, че точно това ставаше. Съвсем точно…
О, Боже…
Изведнъж Гарати почувства, че краката му омекват и всеки момент ще припадне. Вдигна ръка и се зашлеви през лицето, веднъж, два пъти, с всичка сила.
— Наред ли си? — попита го Макврайс.
— Чувствам отпадналост.
— Бедничкият… — след това със задъхан глас: — Бързо, излей си манерката на главата.
Гарати го послуша. Кръщавам те, Реймънд Дейвис Гарати, pax vobiscuм. Водата беше студена. Но веднага се почувства по-добре. Известна част мина под ризата и се спусна на хладни ручейчета по гърба му.
— Манерка! 47! — извика той. Това сякаш изчерпа и последните му сили. Съжали, че не бе почакал малко.
Един от войниците скочи от камионетката и дотича при него с пълна манерка. Гарати видя, че го оглежда с някакво неприятно внимание.
— Махай се — грубо изръмжа той и дръпна манерката. — Плащат ти да ме застреляш, не да ме гледаш.
Войникът се отдръпна с безстрастно лице. Гарати с мъка ускори крачка.
Продължиха да се катерят и до върха никой повече не получи картон. Горе стигнаха в девет. Вече дванадесет часа вървяха по пътя. Не че това имаше някакво значение. Единственото нещо, което имаше значение беше хладния ветрец, който ги посрещна горе. И песента на птиците. И усещането, че ризата е залепнала за гърба му. И спомените в главата му. Всички тези неща имаха значение и Гарати отчаяно се вкопчи в тях. Тези неща бяха негови, те все още му принадлежаха.
— Пит?
— Да?
— Човече, ако знаеш колко съм щастлив, че съм жив.
Макврайс не отговори. Спускаха се надолу по хълма. Крачеха с лекота.
— Смятам да направя всичко възможно, за да остана жив — продължи сякаш се извиняваше Гарати.
Пътят направи широк завой. До Олдтаун и относително равната магистрала все още ставаха сто и петдесет мили.
— Това е смисълът, нали? — най-сетне отвърна Макврайс. Гласът му прозвуча дрезгаво и глухо, сякаш се чуваше от прашна тъмница.
Известно време и двамата мълчаха. Никой не говореше. Бейкър крачеше недалеч от тях — досега не бе получил предупреждение — бръкнал с ръце в джобове, с поклащаща се в такт с крачките глава. Олсон отново шептеше молитви. Лицето му беше като бяло петно в мрака. Харкнес дъвчеше.
— Гарати — каза Макврайс.
— Тук съм.
— Виждал ли си някога краят на Дългата разходка?
— Не, а ти?
— По дяволите, не. Просто си помислих, че след като си от този край…
— Баща ми ги ненавиждаше. Веднъж ме заведе, на — как му казват — демонстративен урок. Но това беше единствения път.
— Аз съм виждал.
Гарати подскочи при този глас. Беше Стебинс. Почти се бе изръвнил с тях, главата му — все така наведена надолу, с полюшваща се над очите руса коса.
— И как беше? — попита Макврайс. Звучеше сякаш се бе подмладил.
— По добре да не ви казвам — отвърна Стебинс.
— Нали те попитах?
Стебинс не отговори. Гарати почувства, че го завладява любопитство, по-силно от всякога. Стебинс не се предаваше. Нямаше никакви признаци, че се готви да се предаде. Продължаваше да върви, без да се оплаква и до момента не бе получил нито едно предупреждение.
— Е, и как беше? — чу собствения си глас Гарати.
— Беше преди четири години — поде Стебинс. — Тогава бях на тринадесет. Краят беше на шестнадесет мили от границата на Ню Хемпшир. Изкарали бяха Националната гвардия и Шестнадесета Федерална Бригада за да помагат на Щатската полиция. Хората се бяха подредили в гъста тълпа от двете страни на пътя на протежение от близо петдесет мили. Над двадесет човека бяха премазани до смърт преди още да се започне. Стана така защото хората искаха да вървят успоредно с Участниците, за да не изпуснат края. Аз бях на първия ред. Благодарение на тате.