— Страшничко е, а?
Всички кимнаха с изключение на Хенк Олсон, който сви рамене и се ухили. Гарати проследи с поглед как момчето на клона довърши сандвича, сви хартията на топка и я хвърли през рамо. „Този ще изгори рано“ — помисли си той. И от това му стана по-добре.
— Виждате ли онова петно точно до камъка? — запита ненадейно Олсон.
Всички вдигнаха очи. Вятърът караше сенките на дърветата да танцуват по тъмната настилка. Гарати не знаеше, дали всъщност вижда нещо или не.
— От по-миналогодишната Дълга разходка е — обясни с мрачно задоволство Олсон. — Едно от децата е било толкова уплашено, че когато часовникът показал девет направо замръзнало.
Останалите го слушаха ужасени.
— Просто не можело да помръдне. Получило полагащите му се три предупреждения и в 9:02 му показали червен картон. Точно там, на старта.
Гарати си помисли дали и неговите крака няма да замръзнат. Съмняваше се, но все пак това бе нещо, в което ще може да се увери едва след като дадат старт, и тази мисъл го ужасяваше. Зачуди се защо ли му трябва на Хенк Олсон да им разказва такива страхотии.
Изведнъж Арт Бейкър подскочи.
— Ето го — идва.
Сивкавокафяв джип спря пред каменната колона. Зад него бавно се приближи странно на вид превозно средство, отзад с широка платформа и стъпенки. Мънички радарни чинии бяха монтирани отпред и отзад на чудатата камионетка. На платформата се бяха изправили двама войници и още щом ги зърна Гарати почувства, че го побиват тръпки. В ръцете си стискаха армейски тежкокалибрени карабини.
Някои от момчетата се изправиха, но Гарати не помръдна. До него останаха да седят Олсон и Бейкър, а Макврайс отново бе потънал в собствените си мисли. Слабичкото момче от клона люлееше крака и зяпаше наоколо с празен поглед.
Майорът слезе от джипа. Беше висок мъж, с изпъната фигура, лицето му имаше загорял цвят, което си вървеше с военната униформа. Носеше огледални очила, а на колана му се полюшваше тежък армейски пистолет. Говореше се, че очите му били силно чувствителни към светлината и затова никога не се разделял с очилата си.
— Сядайте, момчета — рече той. — Не забравяйте за Препоръка 13.
Препоръка 13 гласеше: „Пести си силите винаги когато можеш“.
Онези, които се бяха надигнали отново приседнаха. Гарати погледна часовника си. Показваше 8:16 и той реши, че избързва с една минута. Майорът винаги идваше точно навреме. Помисли си, че няма да е зле да върне часовника с една минута, но в следващия миг забрави за това.
— Нямам намерение да държа реч — заговори Майорът и плъзна по редиците блестящите рефлектори на очилата. — Искам само да поздравя бъдещия победител и да изразя съчувствието си на всички загубили.
Той се извърна към джипа. Настъпи гробна тишина. Гарати пое дълбоко дъх. Денят обещаваше да е топъл. Хубав ден за разходка.
Майорът отново се обърна към тях. В ръцете си държеше бележник.
— Моля, всеки от вас щом си чуе името да пристъпва напред за да получи своя номер. След това се връщайте на мястото си и там ще чакате да бъде даден старта.
— Вече си в армията — прошепна ухилено Олсон, но Гарати се престори че не го чува. Човек не можеше да не се възхищава от Майора. Преди да го отведат Бригадите, бащата на Гарати обичаше да нарича Майора „най-опасното чудовище, което би могла да създаде една нация, издигнат от самото общество социопат“. Но той никога не бе се срещал с Майора на живо.
— Аронсон.
Русокос дребосък с обгорял от слънцето врат излезе напред, погледна объркано Майора и пое пластмасовата значка с номер едно. Той я закачи на ризата си и Майорът го потупа одобрително.
— Ейбръхам.
Червенокосо, стройно момче, облечено с джинси и фанелка без ръкави. Завързал бе якето си около кръста и то се спускаше до коленете като пола. Олсон се изкикоти.
— Бейкър, Артур.
— Аз съм — рече Бейкър и се изправи. Той закрачи без да бърза към Майора и Гарати усети, че спокойствието му го изнервя. Бейкър очевидно не беше от лесните. Бейкър щеше да издържи дълго.
Бейкър пое обратно. На гърдите му висеше номер 3.
— Каза ли ти нещо? — попита Гарати.
— Запита ме дали съм горд, че съм тук днес — отвърна някак засрамено Бейкър. Да, той… Майорът говори с мен.
— Като ни припари под краката ще видим кой е горд и кой не е — изграчи Олсон.
— Бейкър, Джеймс — произнесе Майорът.
Така продължи до 8:40, когато церемонията приключи. Никой не отсъстваше. На паркинга зад тях потеглиха десетина коли — тръгваха си момчетата от резервния списък, които бързаха да не изпуснат директното предаване на Дългата разходка по телевизията.
„Започва се — помисли Гарати — връщане назад няма“.