Гарати почувства, че в стомаха му се гърчи лигава топка. Не искаше да гледа, но не можеше да откъсне очи. Не че като ходеше назад си пазеше силите, но чувстваше, че това което става е по-силно от всякакви препоръки. Почти физически усещаше как изтичат последните секунди на Баркович.
— О, Божичко — възкликна Олсон. — Това тъпо лайно всеки момент ще получи картон.
Но в същия миг Баркович се изправи. Той спря за миг да изтупа праха от коленете си, след това се понесе в ситен бяг, застигна групата и зае мястото си. И този път Стебинс не му обърна никакво внимание, когато минаваше покрай него.
Баркович им се ухили победоносно, очите му блестяха.
— Видяхте ли? Току-що си спечелих една почивчица. Всичко е част от Плана.
— Май само така си мислиш — каза Олсон с по-висок от обикновено глас. — А аз видях, че спечели три предупреждения. Заради една скапана минута и половина ще трябва да ходиш три шибани… часа. И защо, по дяволите, ти трябваше тази почивка? За Бога, та нали току-що тръгнахме?
Баркович го гледаше обидено. Очите му направо изгаряха Олсон.
— Ще видим кой пръв ще получи картон — ти или аз — рече той. — Всичко е в Плана.
— Твоят план и онова, което излиза от задника ми са лика-прилика — отвърна Олсон.
Баркович ускори крачка и ги остави зад себе си.
Олсон не можа да се сдържи, да не го изпроводи с поредната любезност.
— Само внимавай да не се спънеш, приятелче. Този път няма да те предупреждават. Направо ще те…
Баркович дори не се обърна и Олсон млъкна, отвратен.
В девет и тринадесет според часовника на Гарати (той дори си направи труда да го върне с една минута назад) джипът на Майора се появи на хълма, по който се спускаха. После бавно ги задмина по насрещното платно. Майорът бе вдигнал пред устата си мегафон.
— Щастлив съм да ви уведомя, че току-що преминахте първата миля от пътешествието, момчета. Освен това, бих искал да ви напомня, че най-дългата дистанция, изминавана от пълен комплект Участници е седем и три-четвърти мили. Надявам се да подобрите този рекорд.
Джипът даде газ. Олсон го проследи с втрещено, дори уплашено изражение. „Няма дори осем мили“ — помисли си Гарати. Никога не би могъл да предположи. Не беше си и помислял дори, че някой ще получи картон — пък дори и Стебинс — преди здрач. Сети се за Баркович. Всичко, което трябваше да направи, за да отпадне, бе да намали само за миг скоростта си, през следващите няколко часа.
— Рей? — беше Арт Бейкър. Свалил бе якето си и го бе метнал небрежно през рамо. — Имаш ли някаква конкретна причина за да се включиш в Дългата разходка?
Гарати откачи манерката и жадно отпи. Водата беше прохладна и приятна. Няколко капчици влага останаха на горната му устна и той ги обра с език. Беше приятно, ужасно приятно да усещаш такива неща.
— Не зная — отвърна откровено той.
— Аз също. Но предполагам това няма значение, нали? Вече няма.
— Не, сега вече няма.
Разговорът затихна. Минаха покрай малко селце, с магазин в центъра и бензиностанция на отсрещния край. Двама дъртаци се бяха изтегнали на шезлонги пред бензиностанцията и ги проследиха с хищни, присвити очи. Млада жена се покачи на стълбите пред магазина и вдигна своя мъничък син за да вижда по-добре. Група деца почти на тяхна възраст ги изпратиха със завистливи погледи.
Няколко момчета подеха спор за това, колко мили са изминали досега. После се разнесе слухът, че отнякъде се появила още една камионетка, за да може да наблюдава откъсналате се напред групичка… която вече се бе изгубила от погледа. Едно момче подхвърли, че се движат поне със седем мили в час. Друг смяташе, че може и да са десет. Момче с нисък, авторитетен глас, им разказа, че един от Участниците отпред едвам кретал и получил две предупреждения. Гарати се питаше защо, ако е вярно, вече не са го застигнали.
Олсон най-сетне дояде шоколада, който бе започнал още на старта и отпи няколко глътки вода. И други бяха започнали да се хранят, но Гарати реши да се възползва от запасите едва когато наистина огладнее. Чувал бе, че концентрираните храни си ги бива. Давали ги дори на астронавтите.
Малко след десет часа подминаха крайпътен надпис: ЛАЙМСТОУН 10 МИЛИ. Гарати се замисли за единствената Дълга разходка, която бяха ходили да гледат с баща му. Отидоха до Фрипорт и там посрещнаха колоната. И майка му дойде с тях. Участниците имаха ужасно изтощен вид, гледаха с подпухнали, невиждащи очи право пред себе си и по всичко изглежда нито виждаха, нито чуваха ревящата наоколо тълпа, която се мъчеше да окуражи своите любимци, или тези, на коите беше заложила. Баща му каза, че тълпата през този ден стигала чак до Бангор. Но по-нагоре нямало хора, или поради незаинтересуваност, или пък — както бе предположил Баркович — за да не им пречат да се концентрират.