— Дявол да го вземе! — изрева Паркър, като застигаше с широки крачки Гарати. Лицето му беше покрито с червени петна, приличаше на удавен воден плъх. — Гарати, за мен вече няма съмнение…
— …да, че това е най-шибания щат от всичките петдесет и един — довърши Гарати. — Хайде, иди си намокри главата.
Паркър изви глава назад, отвори широко устата си и остави дъжда да вали вътре.
— Това и правя, човече, проклет да съм!
Гарати се преви срещу вятъра и застигна Макврайс.
— Как ти се струва, а? — попита той.
Макврайс потрепера и обви тялото си с ръце.
— Че победата е още по-далеч. Как ми се иска само да се покаже слънцето.
— Няма да е за дълго — отвърна Гарати, но грешеше. В четири часа следобед още продължаваше да вали.
ДЕСЕТА ГЛАВА
„Знаете ли защо ме наричат Графа?
Защото съм графоман! Ха-ха-ха!
Нямаше залез, докато навлизаха в своята втора нощ на пътя. Към четири и половина проливният дъжд намаля до лек, хладен ръмеж. Ръмежът продължи до осем часа. После облаците започнаха да се вдигат и над тях се показаха ярки, студени, трепкащи звезди.
Гарати се загърна по-плътно в подгизналите си дрехи и си помисли, че не се нуждае от ветропоказател за да определи посоката на вятъра. Капризната пролет им бе отнела натрупаната през деня топлина, сякаш бе издърпала някой стар килим изпод краката им.
Може би тълпата също отдаваше топлина. Излъчена топлина или нещо подобно. Все повече хора се виждаха от двете страни на пътя. Присвити в дрехите си за да се посгреят, те бяха доста по-необщителни. Проследяваха мълчаливо минаващите покрай тях Участници и после бързаха към следващия наблюдателен пункт. Ако жадуваха да видят кръв, очакванията им останаха излъгани. След Дженсън отпаднаха само две момчета, като и двете направо се строполиха в несвяст. С това броя им се намали наполовина. Не… всъщност, малко повече от половина. Петдесет отпаднали, оставаха още четиресет и девет.
Гарати вървеше сам. Прекалено студено му беше, за да му се доспи. Стиснал бе здраво устни, за да не губи топлина през устата си. Олсон също беше някъде отзад, тук-там имаше залагания, че Олсон ще е петдесетата жертва получила картон. Не познаха. Честа да стане юбилейна жертва получи номер 13, Роджър Фенъм. Нещастният номер 13. Гарати вече смяташе, че Олсон ще върви безкрайно. Беше се скрил на безопасно място, далеч от всякаква болка. Имаше някаква поетична правда в идеята да победи Олсон. Дори вече си представяше заглавията във вестниците:
ДЪЛГАТА РАЗХОДКА СПЕЧЕЛЕНА ОТ МЪРТВЕЦ!
Пръстите на краката му бяха изтръпнали. Той ги раздвижи в тясното пространство на обувките, но не почувства нищо. Истинската болка вече не беше в пръстите. Болката се бе преместила в дъгите на ходилата. При всяка стъпка сякаш в глезените му се забиваха нагорещени клинове. Спомни си за един разказ, който обичаше да му чете майка му като беше малък. Там се разказваше за една морска сирена, която искала да стане жена. Обаче имала опашка и една добра фея, или някой друг й казал, че ако наистина поиска, ама страшно много, ще й порастат крака. Всяка стъпка по твърдата земя ще е като да ходи по наострени ножове, но затова пък ще си има крака. И тя казала: „Да, съгласна съм“ и така започнала Дългата разходка. В една черупка от лешник…
— Предупреждение! Предупреждение 47!
— Чух ви — сопна се раздразнено Гарати и ускори крачка.
Гората тук беше по-рядка. Северните райони на щата вече бяха зад тях. Минаха през две притихнали градчета, пътят ги прорязваше открай до край, хората ги гледаха мълчаливо от тротоарите, под разсеяната от слабия дъжд светлина на уличните лампи. Никой не викаше. Гарати реши, че е от студа. Твърде студено и твърде влажно е, да не забравя че, Исусе Христе, над главата му отново виси предупреждение и ако това не е шибана работа, то какво е.
Краката му отново започнаха да забавят своя ход и той с мъка си наложи да ускори крачка. Някъде далеч пред него Баркович каза нещо и после се разсмя със своя дрезгав, неприятен смях. Почти веднага се чу отговора на Макврайс: „Млъквай, убиецо“. Баркович каза на Макврайс да върви по дяволите и после потъна в подтиснато мълчание. Гарати се усмихна отпаднало в мрака.
Беше изостанал почти на опашката на колоната и с неохота осъзна, че отново върви близо до Стебинс. Имаше нещо в Стебинс, което силно го заинтригуваше. Но Гарати реши, че не му пука чак толкова за това нещо. Време беше да престане да се чуди за разни неща. В това нямаше никакъв смисъл. Шибана работа, като всичко останало.