— Има време. Наблюдавай Олсон. Той вече загуби апетита си към моркова. Още не го е осъзнал, но е така. Наблюдавай Олсон, Гарати. Можеш да научиш много от него.
Гарати втренчи поглед в Стебинс, без да е сигурен доколко сериозно да възприема думите му. Стебинс се разсмя гръмко. Смехът му бе плътен и звучен — изненадващ звук, който накара другите Участници да се огледат учудени. — Хайде. Иди и си поговори с него, Гарати. И ако той не ти отговори, приближи се до него и го разгледай внимателно. Никога не е късно човек да научи нещо.
Гарати преглътна мъчително.
— И ти казваш, че това е един важен урок, така ли?
Стебинс престана да се смее. Той сграбчи Гарати за китката и стисна здраво.
— Може би най-важният урок, който някога си получавал. Тайната за живота и смъртта. Научиш ли това, вече можеш да умреш спокойно, Гарати. Или да прекараш остатъка от живота си в безгрижно пиянство.
Стебинс най-сетне го пусна. Гарати започна да масажира бавно китката си. Стебинс изглежда напълно бе забравил за него. Гарати се отдалечи с нервна стъпка и пое към Олсон.
Струваше му се, че някаква невидима нишка го тегли към Олсон. Приближи се отляво и се опита да надникне в лицето му.
Веднъж като малък Гарати не можа да заспи цяла нощ от един страшен филм. В главната рола играеше — кой? Трябва да е бил Робърт Митчъм. Играеше ролята на свещеник от някаква южняшка секта, който същевременно бе и психопат-убиец. Нещо в силуета на Олсон напомняше за него. Фигурата му се бе изтънила и същевременно издължила. От масивната дехидратация кожата му се бе напукала. Очите му бяха хлътнали навътре в орбитите. Косата му се развяваше, като подухвана от вятъра царевица.
„Той не е нищо повече от един робот, от един автомат. Възможно ли е все още някъде вътре да се е скрил истинския Олсон? Не. Няма го. Сигурен съм, че оня Олсон, който седеше с нас на тревата, шегуваше се и ни разказваше за момчета, дето се вцепенило на старта и още там получило картон, този Олсон вече го няма. Това тук е само една безжизнена материя.“
— Олсон? — прошепна той.
Олсон продължаваше да върви. Приличаше на призрачна къща на два крака. Олсон се беше замърсил. От него миришеше лошо.
— Олсон, можеш ли да говориш?
Олсон продължаваше да върви. Лицето му бе потънало в мрак, но той се движеше, да, той се движеше. Имаше нещо вътре, нещо продължаваше да тиктака, отново и отново, но…
Нещо, да, там имаше нещо, но какво?
Започнаха да изкачват поредния хълм. Гарати дишаше все по-учестено и измъчено, като запъхтяно куче. От мокрите му дрехи се надигаха тънки струйки пара. Долу под тях се виждаше река, която се извиваше в мрака като сребриста змия. Той си помисли, че може би това е Стилуотър. Стилуотър минаваше наблизо край Олдтаун. Край пътя се разнесоха няколко лишени от ентусиазъм подвиквания. Оттатък, на отвъдната страна на речната долина (а може би това бе река Пенъбскот?) се гушеха мънички светлинки. Олдтаун. Още по-нататък други светлинки вероятно обозначаваха Милфорд и Бредли. Олдтаун. Значи все пак стигнаха до Олдтаун.
— Олсон — рече той. — Това е Олдтаун. Тези светлини са на Олдтаун. Вече сме близо, проятелю.
Олсон не отговори. И изведнъж Гарати се сети, какво бе онова подсъзнателно нещо, което през цялото време му се изплъзваше. Не беше кой знае колко важно. Само дето Олсон му приличаше на Летящия холандец, който продължава да се носи по вълните дълго след като останалия екипаж е изчезнал.
Спуснаха се с бърза крачка надолу по дългия склон, последва низ от остри завои и след това пресякоха някакъв мост, под който ако се съди по табелата минаваше река „Мийдоу“. На отвъдната страна на моста зърнаха поредния надпис:
СТРЪМЕН СКЛОН! КАМИОНИТЕ ДА ПРЕМИНАТ НА ПО-НИСКА ПРЕДАВКА!
Наоколо се разнесоха измъчени стенания.
Хълмът наистина беше стръмен. Издигаше се високо над тях като писта за бобслей. Върхът не беше далеч — дори в мрака се виждаше ясно. Но склоновете на хълма бяха ужасно стръмни.
Поеха нагоре.
Гарати наведе тяло напред и почувства, че все по-трудно контролира ритъма на дишането си. „Горе на върха ще дишам като побесняло куче — помисли си той — … ако стигна до върха.“ Чувстваше, че в краката му се надига шумен протест. Започваше някъде от бедрата му и се спускаше надолу. Краката му направо крещяха, че повече няма да вършат тази лайнарска работа.
„Ще я вършите — рече им Гарати. — Или ще я вършите, или ще умрете“.
„Не ни пука — отвърнаха краката. — Не ни пука ако умрем, умрем, умрем“.
Мускулите му постепенно се размекваха и отпускаха, като изхвърлена на пясъка медуза. Трепереха от безпомощност. Гърчеха се, като изгубили контрол кукли на конци.