Отляво и отдясно заваляха предупреждения и Гарати осъзна, че не след дълго и той ще получи. Не откъсваше втренчен поглед от Олсон, мъчейки се да нагоди ритъма си към неговия. Двамата заедно ще се изкачат на върха и тогава ще накара Олсон да му издаде тайната си. После всичко ще е като на шега и няма да се налага да се притеснява за Стебинс, Макврайс, за Джен и баща й, не, дори няма да се тревожи за Фрики Д’Алесио, дето си размаза черепа като шоколадова паста на шосе номер 1.
Колко ли оставаха? Сто крачки? Петдесет?
Дишаше все по-задъхано.
Разнесоха се първите изстрели. Последва дълъг, болезнен писък, който бе заглушен от нови изстрели. В подножието на върха падна още една жертва. Гарати не можеше да види нищо в тъмното. Усещаше как пулсът блъска лудо в слепоочията му. Пет пари не даваше вече кой е поредната жертва. Това нямаше никакво значение. Единственото, което имаше значение беше болката, раздиращата болка в краката и гърдите.
Склонът стана по-полегат, после равен и накрая започна да се спуска под краката му. Пътят надолу съсем не бе така стръмен. Наклонът бе подходящ за въстановяване на дишането. Но не го напускаше неприятната мековатост в мускулите. „Краката ми всеки миг ще колабират — помисли си равнодушно Гарати. — Никога не ще успеят да ме отведат до Фрипорт. Мисля, че дори няма да стигна до Олдтаун. Май вече е време да умра“.
В този миг някакъв звук започна да пулсира в нощта, дивашки и необуздан. Това беше глас, много гласове, които повтаряха отново и отново:
Гарати! Гарати! Гарати! Гарати! Гарати!
Гласът принадлежеше на Господ Бог, или на баща му, дошъл да го погуби, преди да научи тайната, тайната, тайната на…
Като гръмотевица: ГАРАТИ! ГАРАТИ! ГАРАТИ!
Не беше баща му, нито Господ Бог. Това, което викаше името му в пълен синхрон бе целият личен състав на олдтаунската гимназия. В мига, в който зърнаха бледото му, изтощено лице, учениците спряха да скандират и избухнаха във възторжени възгласи. Вееха се знамена и надписи. Момчетата свиреха оглушително и целуваха възхитени своите момичета. Гарати вдигна ръце, махаше, кимаше усмихнат и незабелязано се прокрадваше все по-близо до Олсон.
— Олсон — прошепна той. — Олсон.
В очите на Олсон сякаш проблесна нещо. Някакъв далечен и слаб признак на живот, като последна искра в отдавна изтощен акумулатор.
— Кажи ми как, Олсон — прошепна той. — Кажи ми, какво да направя.
Момичетата и момчетата от гимназията (Божичко, нима някога и аз съм ходил на училище, не беше ли това сън?) бяха останали зад тях, но продължаваха да крещят екзалтирано.
Очите на Олсон се завъртяха бавно в орбитите, сякаш бяха ръждясали и се нуждаеха от смазване. Остата му се разтвори с пукот.
— Това е — прошепна ентусиазирано Гарати. — Говори. Говори с мен, Олсон. Кажи ми. Кажи ми.
— Ах — произнесе Олсон. — Ах. Ах.
Гарати се приближи по-близко. Той постави ръка на раменете му и се потопи в аромата на пот, урина и фецес.
— Моля те — нястоя той. — Помъчи се.
— Гра. Бо. Бог. Градината на Бога…
— Градината на Бога — повтори объркан Гарати. — Какво искаш да кажеш за Божествената градина, Олсон?
— Пълна е. С бурени — довърши с печален грас Олсон. Главата му клюмна на гърдите. — Аз.
Гарати мълчеше. Не можеше да говори. Изкачваха поредния хълм и дишането му отново се затрудни. Олсон сякаш въобще не дишаше.
— Аз. Не. Искам. Да. Умра — завърши Олсон.
Гарати не отделяше поглед от изтерзаното лице на Олсон. С неимоверна мъка Олсон завъртя очи към него.
— А? — той бавно вдигна глава. — Га. Га. Гарати?
— Да, аз съм.
— Колко е часа?
Гарати бе навил и сверил часовника си по-рано. Един Господ знае защо.
— Девет без четвърт.
— То. Тол. Толкова рамо? — на опустошеното лице на Олсон се изписа бледа изненада.
— Олсон… — той го разтърси за рамото и цялото тяло на Олсон се разлюля като пране на вятър. — За какво е всичко това? — Гарати се задави от ненадейно завладялото го безумие. — За какво е всичко това, Алфи?
Олсон хвърли на Гарати замислен поглед.
— Гарати — прошепна той. Дъхът му бе като полъх от клоака.
— Какво?
— Колко е часа?
— По дяволите! — изкрещя му Гарати. Той бързо се огледа, но Стебинс не вдигаше поглед от земята. Дори и да се присмиваше на Гарати, беше прекалено тъмно за да види.
— Гарати?
— Какво? — отвърна с тих глас Гарати.
— Го. Господ да ни е на помощ.
Олсон вдигна високо глава. Той пое встрани от пътя. Вече вървеше по допълнителното платно.
— Предупреждение! Предупреждение 70!
Олсон дори не забави. В походката му имаше някакво отчаяно достойнство. Тълпата притихна. Гледаха го с широко отворени очи.