— Да, така е.
През следващите десет минути вървяха мълчаливо. Гарати се възползваше от спокойствието, което му внушаваше Макврайс.
— Знаеш ли, Пит, май започвам да съзирам нещо във всичко това — най-сетне проговори той. — Има някакъв сценарий. Не е толкова безсмислено, колкото изглежда на пръв поглед.
— Така ли? Не разчитай на това.
— Но той говореше с мен, Пит. Не беше мъртъв, докато не го застреляха. Беше жив — в този момент му се струваше, че това е по-важно от всичко друго, свързано с Олсон. За това повтори: — Жив.
— Мисля, че това няма никакво значение — кимна уморено Макврайс. — Той е само един номер. Един от многото. Номер петдесет и три. Това не означава нищо друго освен че сме малко по-близо до края.
— Не мислиш така.
— Не ми казвай какво мисля и какво не мисля! — ядоса се Макврайс. — Що не зарежем тая тема?
— Мисля, че сме на тринадесет мили от Олдтаун — рече Гарати.
— Голяма работа!
— Да знаеш какво става със Скрам?
— Не съм му домашния лекар! Що не се гръмнеш?
— Какво, по дяволите, става с теб?
Макврайс се разсмя неудържимо.
— Виж само докъде сме я докарали, а ти ме питаш какво става с мен! Ами притеснявам се за тазгодишния бюджетен дефицит, ето за какво се притеснявам! Тревожа се за цената на житото в Южна Дакота и тя не ми дава мира. Червата му направо изтекоха навън, Гарати, накрая вървеше с изтърбушени черва и това ме притеснява, това ме притеснява… — той млъкна и Гарати видя, че с мъка се сдържа да не повърне. После продължи: — Скрам е съвсем зле.
— Така ли?
— Коли Паркър пипна с ръка челото му и каза, че изгаря от треска. Говори несвързано. Разправя разни неща, за жена си, за Феникс, за обичаите на навахите по ония места, за някакви ритуални кукли… трудно му се разбира.
— И още колко ще издържи?
— Кой би могъл да каже? Шансовете му все още не са по-малки от нашите. Як е като бик и влага всичко от себе си. Божичко, колко съм уморен само!
— А Баркович?
— Прави се на хитрец. Знае, че много от нас жадуват да го видят как получава картон. Решил е на всяка цена да ме надживее, тази малка гадинка. Хич не му харесва начина, по който се държа с него. Ама и него си го бива, лайното му с лайно — Маквврайс отново избухна в смях. На Гарати това хич не му се понрави. — Ако знаеш колко го е шубе. Само гледа как да си пести силиците.
— Всички сме така.
— Вярно. Олдтаун е наблизо, значи. Тринадесет мили казваш?
— Точно така.
— Може ли да ти кажа нещо, Гарати?
— Давай. Ще го нося с мен до гроб.
— Мисля, че си прав.
Някой в тълпата изстреля сигнална ракета и двамата подскочиха от неочаквания звук. Чуха се женски писъци. Едър мъжага от първия ред изфъфли с пълна с пуканки уста: „По дяволите!“
— Причината всичко това да е толкова ужасно, — рече Макврайс — се крие в неговата тривиалност. Разбираш ли? Продадохме телата и заменихме душите си за една тривиалност. Олсон беше тривиален. Вярно, беше и великолепен, но тези неща не се изключват взаимно. Той беше едновременно великолепен и тривиален. Но така или иначе, той загина като микроб под микроскоп.
— Ти си по-лош дори от Стебинс.
— Бих искал Присила да ме беше заколила — рече Макврайс. — Тогава поне нямаше да се налага да бъда…
— Тривиален — довърши вместо него Гарати.
— Да. Мисля че…
— Виж какво, искам малко да подремна, ако мога. Имаш ли нещо против?
— Не разбира се. Съжалявам — гласът му прозвуча обидено.
— Аз съжалявам — отвърна Гарати. — Не го взимай навътре. В края на краищата…
— Всичко е тривиално — довърши Макврайс. Той се разсмя за трети път с безумния си смях и после се отдалечи. Не за първи път от началото на Дългата разходка Гарати съжали, че се е сприятелил с него. Хич нямаше да му е лесно. По-точно — хич не му беше лесно.
Червата му се размърдаха болезнено. Скоро ще се наложи да ги изпразни. При тази мисъл той стисна зъби на ум. Хората ще го сочат с пръст и ще се смеят. Той ще стовари лайното нейде по пътя като някакъв помияр и след това зяпачите ще се изтрепят да го стържат и да го прибират в бутилки за сувенири. В момента това му изглеждаше невероятно, но той знаеше, че такива неща се случват.
Олсон, с изтекли навън черва.
Макврайс и Присила и фабриката за пижами.
Скрам, горящ от треска.
Ейбръхъм… последно наддаване, публика?
Гарати склони глава. Той задряма. Но Разходката продължаваше.
През гори, хълмове, през полета и планини. По склонове и под мостове и покрай фонтана на любимата. Гарати се изкикоти мислено на тези странни словосъчетания. Краката му трополяха по паважа, скъсаната подметка шляпаше на всяка крачка като ръждясала капандура на някоя изоставена къща.