„Мисля, значи съм. Първа година латински. Мъртви звуци от един мъртъв език. Динг-донг-котка-в-кладенеца-гонг. Кой я бутна там? Малкият Джеки Флам.
Съществувам, следователно съм.“
Още една сигнална ракета. Чуха се одобрителни викове и ръкопляскания. Двигателят на камионетката тихичко потракваше, Гарати се заслуша в гласа, който го предупреждаваше нещо и после задряма.
„Тате, мъчно ми беше като си отиде, но след това не ми липсваше кой знае колко. Съжалявам. Но не това е причината да съм тук. Извинявай, Стебинс, но не съм завладян от подсъзнателното желание да се самоубия. Съжалявам, но…“
Отново изстрели, той се стресна, събуди се и веднага последва познатото тупване на трупа. Още едно момче на път да се срещне с Исус. Тълпата изкрещя ужасена и продължи с възторжени възгласи.
— Гарати! — извика някаква жена. — Рей Гарати! — гласът й беше рязък, пронизителен. — Ние сме с теб, момче! Ние сме с теб, Рей!
Гласът и се понесе над тълпата и след него се извърнаха любопитни зрители, за да видят „Гордостта на Мейн“. Тук-там някои се опитаха да го освиркат, но бяха заглушени от аплодисментите.
Тълпата отново започна да скандира името му. Гарати слушаше, докато звукът се превърна в какафония от безсмислени шумове, които не значеха нищо за него.
Той помаха вяло с ръка и потъна в дрямка.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Напред, задници! Да не искате да живеете вечно?“
В полунощ навлязоха в Олдтаун. Шосето на няколко пъти се присъединяваше към други пътища, накрая се сляха с шосе номер 2 и по него стигнаха до центъра на града.
За Рей Гарати, целият този пасаж беше като някакъв объркан, среднощен кошмар. Аплодисментите и възторжените възгласи нарастваха, докато накрая заглушиха всяка мисъл. Под яркото улично осветление, което ги къпеше в странна оранжева светлина, нощта се превърна в ослепителен, лишен от сянка ден. На тази светлина дори и най-приятелското лице изглеждаше като надигнало се от гробищата нещо. От прозорците на втория и третия етаж летяха конфети, вестници и дълги ленти тоалетна хартия. Приличаше на традиционния нюйоркски парад на телеграфопощенските работници.
Никой не умря в Олдтаун. Оранжевата светлина на лампите избледня, тълпата постепенно намаля и те навлязоха в коритото на река Стилуотър, където вече се раждаше новия ден. Настъпваше трети май. От към хартиената фабрика полъхна остра миризма. Миришеше на химикали, на дим, на замърсена вода и на злокобно дебнещ стомашен рак. Тук се издигаха хълмове от стърготини по-високи от сградите в центъра на града. Грамади от дървени трупи стърчаха в небето. Гарати отново потъна в своите объркани сънища за така жадуваната почивка и изкупление и след известен период от време, който му се стори цяла вечност, някой започна да го ръга в ребрата. Беше Макврайс.
— К’во има?
— Излизаме на магистралата — отвърна Макврайс. Имаше развълнуван вид. — Така предадоха отпред. Построили са край пътя цяла една шибана представителна рота. Ще ни посрещнат със салют от четиристотин пушки!
— И ето, че в долината на смъртта навлязоха четиристотинте — промърмори Гарати като търкаше подпухналите си очи. — Тая нощ вече се наситих на салюти от три пушки. Не ме интересува. Остави ме да спя.
— В това е въпросът. След като те дадат салют и ние ще им дадем.
— и ние ли?
— Да. Четиресет и шест човека ще изпърдим с уста.
Гарати се усмихна с мъка. Усмивката замръзна неуверено на устните му.
— Това ли сте намислили?
— Аха. Всъщност… може и да сме по-малко. Някои от момчетата са доста зле.
Гарати за миг си спомни Олсон, живото олицетворение на Летящия холандец.
— Добре, и аз съм в играта.
— Да се посъберем, тогава.
Гарати ускори крачка. Двамата с Макврайс се приближиха към групата на Пиърсън, Ейбръхам, Бейкър и Скрам. Момчетата с кожените якета от авангарда също бяха поизостанали.
— Баркович с нас ли е? — попита Гарати.
Макврайс изсумтя. — Той смята че това е най-великата идея откакто са измислили платените кенефи.
Гарати загърна с ръце измръзналото си тяло и тихичко се изкикоти.
— Предполагам, че им е приготвил як пърдеж.
Вече се изравняваха с магистралата. Гарати ясно виждаше банкета отдясно и напред — високите улични лампи, които тук светеха в неоново-бяло. Още по-нататък, може би на около половин миля пътят започваше да се издига нагоре.
— Ето че наближаваме — обяви Макврайс.
— Кати! — ненадейно извика Скрам и Гарати подскочи от изненада. — Още не съм се предал, Кати! — той обърна невиждащ поглед към Гарати, очите му бяха зачервени и възпалени. Очевидно не го позна. Бузите му пламтяха, устните му бяха напукани.