— Предупреждение! Предупреждение 47!
— Джон! Ей, Джони, погледни онова нещастно копеле там!
Пръсти, които сочат към него в мрака, донякъде скрити, донякъде въображаеми. Няколко джобни фенерчета блеснаха и Гарати отчаяно завъртя глава. Нищо не можеше да бъде по-лошо от това. Нищо.
Той залитна назад и се подпря с ръка за да не падне по гръб.
Тънък, момичешки глас: — Виждам я! Виждам му онази работа!
Бейкър мина наблизо без да погледне към него.
В един ужасяващ миг Гарати си помисли, че всичко е било напразо — фалшива тревога — но после се успокои. Дори взе целия процес под контрол. После, с една последна въздишка на облекчение се надигна и се запрепъва напред, в нещо средно между бърз ход и подтичване, мъчейки се същевременно да си закопчае панталоните. Малка част от него бе останала там, на пътя, димяща в мрака, под втренчените погледи на хиляди зрители. „Да го бутилираме! Да го увием в салфетка! Лайното на човек, който е заложил живота си на карта! Ето виж, Бети, нали ти казах, че имам нещо специално да ти покажа… ей го там, поставила съм го над стереоуредбата. Двайсет минути по-късно го застреляха…“
Той настигна Макврайс и закрачи редом с него, с наведена глава.
— Трудно ли беше? — попита Макврайс. В гласа му се долавяше възхищение.
— Ужасно трудно — отвърна Гарати и въздъхна дълбоко. — Знаех си, че съм забравил нещо.
— Какво?
— Оставих си тоалетната хартия вкъщи.
Макврайс се изкиска.
— Както обичаше да казва старата ми баба, ако си нямаш кочан, поне ще ти е по-широко в панталоните.
Гарати избухна в искрен, чистосърдечен смях, в който не се долавяше и следа от истерия. Почувства се по-лек, по-свободен. Както и да се развият събитията, без съмнение ще му се наложи отново да мине през това.
— Поздравления за успеха — каза присъединилия се към тях Бейкър.
— Исусе — възкликна Гарати. — Абе, момчета, що не вземете да ми пратите и някоя картичка за празника, или нещо подобно?
— Страхотно забавление е, като се има предвид жадната за зрелище публика — продължи Бейкър. — Слушай, току-що научих нещо. Не знам дали да вярвам. Не знам дори дали искам да му вярвам.
— И какво е то? — попита Гарати.
— Джо и Майк, нали ги знаете? Момчетата с кожените якета, дето всички ги мислеха, че си падат един по друг. Те са хоупи. Мисля, че именно това се опитваше да ни каже Скрам, но ние така и не го разбрахме. Но… виждате ли… това, което чух, е че са братя.
Гарати зяпна от удивление.
— Отидох напред — продължи Бейкър — и ги огледах внимателно. Проклет да съм, ако те не си приличат!
— Това е забранено — рече с гневен глас Макврайс. — Това е абсолютно забранено! Родителите им заслужават да ги отведат Бригадите, задето са позволили такова нещо!
— Познаваш ли някои индианци? — попита с тих глас Бейкър.
— Не, освен ако не идват от Пасайк — рече Макврайс. Все още беше разгневен.
— В нашия край има резерват за семиноли, недалеч отвъд щатската граница — продължи Бейкър. — Странни хора са. Думи като „отговорност“ имат съвсем друго значение за тях. Това са горди хора. И бедни. Струва ми се, че всичко това важи с пълна сила както за семинолите, така и за хоупите. И те знаят как да умрат с чест.
— Това не ги извинява — завъртя глава Макврайс.
— Идват от Ню Мексико — рече Бейкър.
— Това е богохулство — отсече с категоричен глас Макврайс и Гарати беше готов да се съгласи с него.
Разговорите отново се пооживиха, донякъде благодарение на шумът на тълпата, но както подозираше Гарати, по-скоро като следствие от монотонността на магистралата. Хълмовете бяха полегати и толкова издължени, че почти не приличаха на хълмове. Участниците придремваха, някои дори похъркваха. Всички бяха затегнали здраво коланите, като че ли се готвеха за предстоящите трудности. Сформираните по-рано мънички клетки от съобщества постепенно се разтваряха на тройки, двойки и самотници.
Тълпата беше тази, която не знаеше умора. Ревеше непрестанно със своя дрезгав глас и размахваше противните си плакати. Най-често се чуваше името на Гарати, но отделни групички от другите щати от време на време успяваха да изразят подкрепата си за Баркович, Пиърсън или Уейман. Чуваха се и други имена, но те изчезваха със скоростта, с която се губеха електрическите смущения на телевизионния екран.