— Какво би могла да прави? — попита Гарати.
Вървяха доста близо до тълпата, без да забелязват протегнатите ръце, които се мъчеха да ги докоснат — след няколко болезнени одрасквания с нокти, почти подсъзнателно поддържаха необходимата дистанция. Едно мъничко момче проплака, че иска да се прибере вкъщи.
— Говорих с всички останали — рече Макврайс. — Е, почти всички. Мисля, че победителят трябва да направи нещо за нея.
— Какво например? — попита Гарати.
— Това ще трябва да решат победителят и жената на Скрам. И ако копелето ни измами, ще му се явим от оня свят.
— Окей — каза Пиърсън. — Какво толкова има да се губи?
— Рей?
— Съгласен. Говори ли с Гари Баркович?
— Тая увяхнала пишка? Той и на родната си майка не би направил изкуствено дишане, пък дори и да се гърчи в агония.
— Аз ще говоря с него — обади се Гарати.
— Нищо няма да постигнеш.
— Въпреки това. Още сега отивам.
— Рей, защо не говориш и със Стебинс? Ти май си единственият, който е говорил с него.
Гарати поклати глава. — Още сега мога да ти кажа какъв ще е отговорът.
— Не?
— Ще попита защо. И когато свърши с философските си обобщения, аз самият няма да знам вече.
— Пропусни го тогава.
— Не може — Гарати пое към дребната, прегърбена фигура на Баркович. — Той е единственият Участник, освен Баркович, който е напълно уверен че ще спечели.
Баркович беше задрямал. С полузатворени очи и бледи, покрити с мъх бузи той приличаше на износен от постоянна употреба плюшен мечок. Беше загубил шапката си някъде, или я бе захвърлил.
— Баркович.
Баркович се стресна и отвори очи.
— К’во има? Кой е тук? Гарати?
— Да. Слушай. Скрам умира.
— Кой? А, да. Оня там, дето и мозъка му е от мускули. Така му се пада.
— Има пневмония. Едва ли ще издържи до следобед.
Баркович бавно извъртя своите черни, лъскави като копчета на балтон очи и ги впери в Гарати. Да, тази сутрин наистина приличаше на окаяното плюшено мече на някое палаво, овладяно от разрушителни страсти дете.
— Я виж, каква грижа се е изписала на простодушното ти лице, Гарати. Какво си намислил?
— Ами, не знам дали знаеш, че той е женен…
Очите на Баркович се изцъклиха и сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си.
— Женен? ЖЕНЕН? ДА НЕ ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ ЧЕ ТОЗИ ПРАЗНОТИКВЕНИК…
— Млквай, говедо! Ще ни чуе!
— Хич не ми пука! Той е луд! — Баркович хвърли разгневен поглед на Скрам. — КАКВО СИ МИСЛИШ ЧЕ ПРАВИШ БЕ ПРАЗНОТИКВЕНИК ТАКЪВ? ДА НЕ МИСЛИШ ЧЕ СИ ИГРАЕШ НА КВАРТАЛЕН ПИЯНИЦА? — изрева той с всичка сила. Скрам извърна подпухналите си очи към него и после му помаха вяло с ръка. Очевидно бе сметнал Баркович за някой ентусиазиран зрител. Ейбръхам, който вървеше близо до Скрам, размаха към Баркович среден пръст. Баркович му отвърна със същото и после се обърна към Гарати. На лицето му цъфтеше усмивка.
— Ааах, каква доброта — рече той. — Направо се излъчва от тъпото ти, селяндурско лице. Какво, да не си тръгнал с шапката да събираш милостиня за болното другарче? Ама че хитро.
— Значи без теб, така ли? — попита остро Гарати. — Окей — той понечи да си тръгне.
Усмивката на Баркович заля цялото му лице. Той сграбчи Гарати за ръкава.
— Почакай. Почакай. Не съм казал не, нали? Да си ме чул да казвам не?
— Не…
— Не, разбира се, че не съм — Баркович отново се усмихна, но този път се долавяше някакво отчаяние. Нямаше я предишната напереност. — Виж какво, май наистина сбърках в отношението си с вас. Не исках да стане така. Дявол да го вземе, аз не съм чак толкова лош, ако имаш възможност да ме опознаеш, но все обърквам нещата в началото и затова малко хора се завъртаха вкъщи. Приятели от училище, искам да кажа. Божичко, не знам защо става така. Ако само имахме възможност да се опознаем, щеше да видиш, че не съм по-лош от другите, но винаги, ама винаги, в началото обърквам нещата. Искам да кажа, че човек трябва да си има приятели, нали така? Никак не е приятно да си сам. Мили Боже, сигурен съм че ме разбираш! Този проклет Ранк. От него започна всичко, Гарати. Каза, че ще ми спука задника. Не знам защо, но все някой наоколо гори от желание да ми спука задника. Дори като ходих на училище винаги носех със себе си сгъваем нож, за да мога да се справя с тия, дето искат да ми спукат задника. Този проклет Ранк. Не исках да пукне, не, в никакъв случай. Искам да кажа, причината не беше в мен. Ами вие гледате само крайния резултат, а въобще не забелязвате, когато заплашват… да ми спукат задника… — Баркович потъна в мълчание.
— Да, струва ми се че си прав — рече Гарати, отвратен от собственото си лицемерие. Баркович със сигурност можеше да придава какъвто си иска отенък на случката, но Гарати помнеше съвсем ясно целия инцидент. — Е, какво ще кажеш по оня въпрос? Влизаш ли в сделката?