— Аз съм Харкнес. Номер 49. Ти си Гарати. Номер 47. Нали така?
Гарати огледа събеседника си. Беше късо подстриган, носеше очила.
— Точно така.
Харкнес стискаше в ръката си бележник. Той записа вътре Гарати и неговия номер. Почеркът му беше странен и малко разкрачен, от периодичното подскачане на писалката при ходене. Докато пишеше той се сблъска с едно момче на име Коли Паркър и момчето му кресна да внимава къде ходи. Гарати едва прикри усмивката си.
— Записвам имената и номерата на всички Участници — обясни Харкнес. Когато вдигна глава лъчите на утринното слънце блеснаха в стъклата на очилата му и Гарати трябваше да присвие очи, за да може да гледа в него. Часът беше 10:30, Лаймстоун беше на 8 мили зад тях, оставаше им да изминат само 1.75 миля за да счупят рекорда за най-дълго разстояние, преминато от пълен комплект Участници.
— Предполагам, че се питаш защо записвам имената и номерата на всички Участници — рече Харкнес.
— Ами сигурно си от Бригадите — подхвърли през рамо Олсон.
— Не. Смятам да напиша книга — отвърна вежливо Харкнес. — Когато всичко приключи ще напиша книга.
Гарати се ухили.
— Искаш да кажеш, че ще напишеш книга ако спечелиш.
Харкнес сви рамене.
— Да, предполагам. Това, което искам да кажа е, че една книга за Дългата разходка, написана от Участник в нея, може да ме направи богат.
Макврайс избухна в смях.
— Ако спечелиш няма да ти е необходима книга за да станеш богат, така ли е?
— Мисля… струва ми се, че не е така — Харкнес сбърчи вежди. — Но така или иначе — това ще е една ужасно интересна книга.
Продължиха напред, а Харкнес изостана, за да запише другите Участници. Почти всички се записваха охотно, като не пропускаха да подхвърлят по някоя подигравателна забележка за книгата.
Изминали бяха шест мили. Преобладаващото мнение бе, че предстоящото счупване на рекорда е добър признак. Гарати се замисли доколко това е необходимо. Колкото по-скоро отпадне конкуренцията, толкова по-добри ще бъдат шансовете на останалите. Най-накрая реши, че въпросът е на чест. Не след дълго се разнесе слухът, че следобед се очаквала буря с гръмотевици — някой очевидно бе взел със себе си транзистор. Новината беше неприятна, стига разбира се да се окажеше вярна. Ранните пролетни бури бяха доста студени.
Продължиха да вървят.
Макврайс крачеше уверено, вперил поглед напред. Известно време опита да върви по банкета, но почвата беше хлъзгава и той се отказа. Още не беше получил предупреждение и ако раницата му създаваше някакви проблеми, той с нищо не го издаваше. Очите му не се откъсваха от хоризонта. Когато преминаваха покрай малки групички хора, той им махаше и се усмихваше с тънките си устни. Въобще не му личеше да е уморен.
Отстрани се поклащаше Бейкър. Краката му се сгъваха някак странно от коленете надолу и сякаш поглъщаха асфалта. Той размахваше якето си в ръка, хилеше се, сочеше с пръст зяпачите и от време на време си подсвирваше някаква неясна мелодия. Изглеждаше сякаш би могъл да върви вечно.
Олсон вече не бърбореше и от време на време присвиваше коляно. Ставите му пукаха при всяко присвиване. Вървеше малко вдървено и Гарати си помисли, че шесте мили не са му се отразили много добре. Манерката му се поклащаше празна и Гарати реши, че не след дълго ще му се наложи да пикае.
Малко пред основната група подскачаше Баркович, като ту се отдалечаваше напред към водачите, ту изоставаше към опашката, където се влачеше Стебинс. Едно от трите му придупреждения бе загубило сила, но само пет минути по-късно той си спечели ново. Гарати стигна до извода, че той е от ония, дето обичат да живеят на ръба на нищото.
Стебинс продължаваше да крачи самотен най-отзад. Никой не го заговори и той не говореше с никого. Гарати беше любопитен дали Стебинс е особняк или просто е уморен. Все още беше на мнение, че Стебинс ще е от първите отпаднали — може би дори ще е първият — макар да не знаеше какво го кара да мисли така. Стебинс бе съблякъл своя изтъркан пуловер и носеше последния сандвич в ръка. Гледаше надолу. Лицето му бе като каменна маска.
Разходката продължаваше.
Пътят се пресичаше от друг път и на кръстовището няколко полицая отбиваха движението. Те отдадоха чест на преминаващите Участници и момчетата — възползвайки се от имунитета си — им отвърнаха с подигравателни знаци. На Гарати това хич не му се понрави. Той се усмихна и помаха дружелюбно на полицаите, като се питаше дали не ги смятат за смахнати.
Шофьорите натиснаха клаксони и в същия миг някаква жена започна да вика сина си. Паркирала бе досами пътя, очевидна с намерение да зърне детето си сред Участниците.